СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ОТСТЪПНИЦИТЕ (Част 2)
Мина време и Овеч все пак падна...
Юзбашията Хасан се протегна бавно, шийните прешлени изпукаха леко, докато се наместваше удобно на стола пред писалището. Нямаше и неделя откакто беше приел исляма, та по навик ръката се опита да направи кръстен знак във въздуха и увисна, незавършила движението. Хасан се замисли, угризения терзаеха ума му. Преди седмица само се титулуваше царски кастрофилакс на крепостта Овеч, а виж, днес е юзбашия във войската на Баязид, но запази положението си, имота си. Стражниците, които имаше на разположение, отдавна се бяха отчаяли от разказите на едва кретащи бежанци, пристигащи от подбалканските райони с душа между зъбите.
Напатили се и видели какви ли не ужасии при падането на Крън, Маркели, Девелт и по-малките крепости, оказали съпротива, тези удесеторяваха трагедиите и всяваха допълнителен смут в сърцата на слушателите си. Някои от несретниците твърдяха, че тези крепости се превземат от български воини на служба при османците. „Неведоми са пътищата небесни и тайна за човеците е тяхното бъдеще", помисли новият мюсюлманин успокоително. Предаде крепостта без бой, давайки ухо на увещанията за почести и запазване на живот и имущество. Не чувстваше вина за стореното. Та малко ли бяха такива като него! Лично той познаваше хилядника Петър, Пройчо, Ставри и колко пък повече стотници, приели да служат на безбожните агаряни. Някои предаваха вярата си, но повечето – не, което беше по-лошото. Уж са свои, носят белезите на българската царска войска, пък се оказва, че служат на Бесния. Така се получи и при Овеч. Начело на 20-хилядната войска стоеше турският пълководец Тимурташ, но негови заместници бяха българи, дегенерати от южните части на страната. Тези добре обучени воини, голяма част от които боляри на военна служба със стратегически постове в българската царска войска, бяха точно печелившия коз на нашествениците.
Всеки от тези военачалници водеше със себе си стотници, десетници и обикновени войскари, достатъчни да пометат сами турските орди назад, но невиждайки перспектива за себе си във все повече обедняващата и репресивна царска власт, бяха избрали пътя на измяната. Познаването на местности, език и порядки в царската войска, както и слабите страни на всички крепости, правеха тези бивши царски войскари ключ към успеха за превземането на коя да е твърдина или овладяването на цели области безпроблемно. Така емирът Мурад и синът му Баязид налучкаха пътя на успеха към завладяването на най-голямата държава на полуострова. В случая с Овеч нямаше нищо ново в тактиката на агаряните, както разбра по-късно Хасан. Обградиха крепостта отвсякъде, запалиха Проват, от който идваше продоволствието, избиха и разгониха жителите, обитаващи паланката, и изпратиха ултиматум за предаване на крепостта. След отказа да предаде крепостта, Хасан, тогава все още Асен кастрофилакс Овечки, видя със собствените си очи, как турският пълководец Тимурташ се отправи към Дръстър без никакво бавене с основната войска, в която броят на спахийските чалми беше равен на броя на българските шлемове, и се замисли. В подножието на крепостните стени бяха останали около 2000 воини и вглеждайки се към тях, Асен виждаше само познатите от царската войска одежди и въоръжение. Много нарядко някоя чалма и чуждо въоръжение спъваха погледа. Така в изчакване мина близо месец. Вести от Търнов нямаше, пък и не можеше да прати. Колкото пъти изпрати птица с послание към столицата, толкова пъти същото му беше прочетено на чист български от ниското под крепостта. Димни сигнали пращаше, но съседните във видимост твърдини не отговаряха, което го навяваше на мисълта, че са вече във вражески ръце. Водата в щерните на Овеч беше достигнала критичния минимум и вонеше отвратително на жабуняк и гнилоч.
Въпреки че практически крепостта беше непревземаема със сила, изходът на обсадата се очертаваше поради липсата на вода и провизии. Защитниците отпадаха духом ден след ден, слушайки увещанията на обсадителите под стените. За целия период на обсадата беше предприет един-единствен пристъп към стените, но това беше повече за сплашване, нежели сериозен опит за превземането им. Явна беше тактиката на войската, обсаждаща крепостта, те много добре знаеха слабото място на Овеч, затова и изчакваха. Лятото беше в разгара си, времето беше пред тях. На четиридесетия ден от обсадата се появи нов отряд и се присъедини към лагера на враговете. Асен прие вестта спокойно, за превземането на тази крепост числото на нападащите нямаше никакво значение. На другият ден обаче трима воини с отличителни знаци на стотници се качиха при отчаяните защитници. Стражата повика кастрофилакса. Асен застана на палисадата от вътрешната страна на крепостната врата и погледна към парламентьорите. В следващия момент трепна и се дръпна като ударен. От отсрещната страна се чу: "Е, позна ли ме, Асене?" Как да не беше го познал! Та това беше старият му другар Иваница, с когото бяха служили във войската повече от десет лета. Иваница беше сърцат и добър другар. Бяха си помагали много по време на съвместната им служба в царската крепост Диампол, преди колко лета беше това – помисли си Асен. Кастрофилаксът заповяда вратата да бъде отворена и така три чифта копита изтракаха по калдъръма към вътрешната крепост.
Преговорите не отнеха много време, Асен се съгласи с всички условия по предаването на твърдината. За да остане обаче неин началник, условието беше да приеме агарянската вяра. Това беше част от тактиката на хитрата лисица Баязид. Така вече не можеше да се надява на милост от цар Шишман, така го изолираше и от съседните български села и паланки. Сам срещу всички българи околовръст крепостта, за чест и слава на Аллаха и своя господар Баязид.
Панко не се върна в родното село. Падна убит от българска стрела при превземането на града-крепост Червен. Костите му не бяха погребани – останаха на полето... Завоевателите не сметнаха, че си заслужава усилията...
Минаха векове... Около разпилените кокали на Панко растяха мирно и кротко върбаци и високи треви. Наблизо кротко ромонеше Черни Лом, а насекоми от всякакъв вид и калибър жужаха наоколо. Млади българи идваха на разходка и пикник наоколо, весели смехове и любовно шептене смущаваха неопетите кости на несретника и душата му плачеше, искайки прошка.
Край