600 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Народът на българите изпадна в кома за около 480 години. Отделни личности се опитваха да съживят будния мъртвец, за тях има написани много книги и затова не смятам да правя скучни преразкази. И ето, дойде заключителната четвърт на 19 век, когато все повече къде образовани, къде - не, хора от същия този народ доведоха до избухването на Априлското въстание – последният възможен електрошок за смъртника. И, о чудо, тези ентусиасти успяха благодарение на имперските амбиции на големия брат Русия и неговата готовност да увеличи влиянието си на балканския югоизток.

При първото преброяване на населението в третата българска държава, то се оказва 3 000 000 заедно с турското малцинство и циганите. Толкова ще да са били българите и преди 500 години – болният човек в кома не е наддал и с килограм.

Минаха още 100 години. Сменяха се правителства и режими. Новата България преживя двете световни войни и няколко регионални такива. Въпреки дадените жертви в тези конфликти и орязаните територии, България успя да увеличи населението си до 8 000 000 жители през 1989 година.

От там насетне до 2016 година, благодарение на самоунищожителната политика на управниците и техните родни и чужди кукловоди, населението се стопи на 5 000 000 човека.

От тях - 1 500 000 цигани и около 600 000 етнически турци...

НЕДОВЪРШЕН РАЗКАЗ

Беше 2011 година. Олигарси и управници от цялата цветова гама, заслепени от алчност и грандомания, цедяха последните сили на народа. В медиите, между дребнавите ежби на умствено изостаналите български политици, за първи път се прокрадваха съобщения за нелегални елементи, влизащи противозаконно в страната. Никой не обръщаше особено внимание на чуждоезичните мургави натрапници, нахлуващи плахо в непознатата територия. Минаха три години и проблемът блесна с пълната си сила. Оказа се, че пришълците са млади мъже на възраст от 18 до 30 години. Късогледите правителства от последните десет години решиха да построят някакви смешни огради по южните граници. Също така с парите на данъкоплатците организираха общежития с всички екстри за така наречените „мигранти“, в които си мислеха, че ще успяват да ги контролират. Разни самоназначили се комитети по правата на човека писнаха кански за тормоз над горките „бежанци“.

Минаха още десет години. Мигрантите се бяха пръснали навсякъде в страната, държавният надзор над тях бе пропаднал. Сбивания, изнасилвания и убийства... Българският народ пропищя. Първи от баталната сцена избягаха, разбира се, същите тези корифеи по човешките права, забравили че и българите са хора. Започна ново масово изселване на коренното население към по-спокойните европейски страни, този път като инстинкт за оцеляване. Така дойде 2036 година. В страната бяха останали около милион етнически българи съсредоточени в столицата София, Пловдив, Варна и Бургас. Освен цигани, по селата доживяваха живота си и примирени старци, загубили надежда за каквото и да е. В по-малките градове положението бе същото. Така мюсюлманските мигранти се настаниха в опразнените селища и заживяха по собствените си закони в българските къщи. Бяха достигнали внушителната бройка от 1 000 000 души. Тези бяха афганистанци, пакистанци, иракчани и в по-малка степен - сирийци, сомалийци и суданци.

Контролиращите органи и институциите спряха да изпълняват функциите си и държавата на практика се разпадна. Зле прикриваният до сега радикален ислям избухна с пълна сила. Военните формирования на вече постигналите самочувствие мигранти, въоръжавани щедро от Турция и арабските държави започнаха асимилиране на територията. Наложи се последното легитимно българско правителство да иска международна помощ за овладяване на положението. Лидерите от Европейския Съюз, ни лук яли, ни лук мирисали, изпратиха „наблюдатели“, които наистина само наблюдаваха унищожението на бившия си член България. Правителството се евакуира в Брюксел.

През 2038 година Русия обяви за засегнати интересите на нейни граждани и окупира българското крайбрежие с градовете Варна и Бургас. На следващата година Турция заграби Тракия и Родопите, претендирайки че така опазва турското малцинство в страната...

♦♦♦♦♦

Високо в планината, на 200 метра над камуфлажираната си землянка, Георги стоеше на голия връх, опитвайки се да хване българска станция от низините с очукания си приемник. Единствено шум, арабски и турски брътвежи се чуваха в ефира. „Къде, по дяволите, остана Хоризонт“ чудеше се младият мъж. „До вчера все още предаваха...“ мислеше си той. Постепенно за няколко години всички радиостанции, предаващи на български бяха заглъхнали. Единствено ситуираната в столицата национална станция продължаваше да излъчва периодично. Вчера бе разбрал от Хоризонт, че боевете в София вървят с променлив успех. Опълченците от Българската Народоосвободителна Армия държаха под контрол централната и северозападната част от града, но нашествениците бяха успели да окупират сградата на Народното събрание и Президентството, където бяха побили черното знаме с полумесеца. Преди месец след тежки улични сражения мигрантите, подкрепяни от турски диверсионни отряди, завладяха сградите на БНТ и НДК. Георги поклати глава при спомена. Беше пуснал портативния телевизор, когато видя брадатата мутра на някакъв арабин, който крещеше истерично в студиото, сочейки с автомата към труповете на убитите водещи...

- Георги, ела да видиш мунициите. – извика от ниското дрезгав мъжки глас- Малко останаха.

Георги изключи апарата, изпъшка и заслиза към землянката. На поляната отпред стояха хората от отряда – двадесетина мъже и жени, на възраст между двадесет и шестдесет години, с различни професии в миналото, а днес с еднаква съдба: на българи-бежанци в собствената си държава.

- Колко, казваш, останаха патроните за автоматите? – попита Георги едър петдесетгодишен мъж с късоподстригана коса и мека военна шапка.

- Хиляда патрона за автоматите и двадесет гранати. Това е всичко след вчерашното сражение – каза тихо Димитър, както се казваше запитания.

Георги тихо въздъхна:

- Е, това е, ще трябва да пробием път до военните складове в Иганово.

Георги, бивш програмист и инженер по електроника, бе възприет негласно от останалите като лидер на групата. Успяваше някак интуитивно да взима правилните решения за общото оцеляване и за сега ги водеше успешно. В голяма помощ за групата бяха също Димитър и Васил. Димитър бе пенсиониран военен и бе поел отговорност за въоръжението на групата, а Васил - любител алпинист, обикалял не веднъж планините надлъж и на шир, знаеше пътеките и се справяше без карта в пресечените местности...

От автора:

Този разказ няма да завърша. Оставям задачата на читателското въображение само да продължи по-нататък, както сметне за добре.