СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ЛЕГЕНДА ЗА ЗАЩИТАТА НА ЛОВЕЧ (Част 4)

Султан Баязид, наречен още Светкавицата, научи вестта за разгрома на Синан бег в разгара на поредната атака над Никопол. През деня тежката стенобойна техника бухаше в яките стени на Никополската крепост, а през нощта защитниците надстрояваха разрушените участъци. Обсадата се бе затегнала и тук. Гарнизонът, ръководен от цар Иван Шишман получаваше продоволствия и помощ в жива сила по реката от власи и маджари. Обсадната войска се топеше, а резултати – никакви. Баязид беше бесен, не беше в природата му да търпи неуспехи, а ето сега трябваше да мисли и за този Ловеч. Султанът разбра, че се пече между два огъня. Ако сега Бъдинският цар изпратеше войска на изток и се съюзеше с този Станко Кусам , военните действия ставаха непредвидими. Целият ресурс на османската военна машина бе разпръснат за превземането на малките препъни камъчета като Ловеч и Баязид знаеше, че трудно ще събере войска, способна да разбие обединените християни.
Ами ако Маджарина или Сръбския деспот тръгнеха на изток..?
Пък и тези небивалици за страшните оръжия използвани от Ловешкия кефалия?
А как иначе да си обясни пълния погром на двадесет хилядна армия.

Султанът реши да не рискува, твърде много сили бе хвърлил за овладяването на Българското царство, за да си позволи неочакван обрат. Реши да действа хитро – щом не може със сила, значи идва време за отстъпки. Трябваше да неутрализира този Станко и как - с проявена султанска милост, разбира се. Това го съветваха и везирите. Старият велик везир Кара Мехмед тихо наставляваше:

- Изпрати пратеници, да влязат в крепостта - да видят, да чуят. Ако разказите на спахиите се окажат истина, прикоткай го, дай му свободи, направи го свой васал. Така няма да загубиш нищо, а пътя ти към Бъдин ще е чист.

Отначало Баязид, верен на себе си, беше решил да вдигне цялата войска от Никопол и да смачка този вироглав кастрофилакс, „ще отида и ще изравня Ловеч със земята“ мяташе се бесен султанът. След като разсъди на другия ден, обаче реши да се вслуша в съвета на мъдрия си везир.

Три дни по- късно армия от пет хиляди спахии и трихиляден еничарски корпус се появиха в полето на крепостта. Начело на войската беше любимецът на султана, повелителя на източна България, Тимур бег. Бегът получи инструкции лично от господаря си да разбере истината за състоянието на твърдината.

С опитно око бегът огледа цитаделата отдалече, забеляза нейните предимства и не откри слаби места. „За превземането на тази крепост ще трябва да се дадат твърде много жертви“ анализираше Тимур бег, клатейки замислено глава и пристъпи към втората част от инструкциите - изпрати двама верни османлии и болярина-дегенерат Кою от Раднево да преговарят с защитниците на Ловеч.

Стотникът Лошан посрещна пратениците на бега и ги поведе към трапезната зала, където ги очакваха Станко Кусам и местните първенци болярите Стою и Коста Плетикоса, сина му Станой и митрополита Ананий. От турска страна преговорите се водеха от Мутлу бег, който бе натоварен с тази тежка задача, а Кою служеше за преводач. След близо еднодневни препирни и компромиси бяха договорени и условията по васалитета на Ловеч и околността със селата Пресяка, Баховица, Лисец и Горан. На сутринта пратениците бяха изпратени при Тимур бег. Бегът остана крайно разочарован от широките права, които искаха първенците на Ловеч, но тъй като нямаше последната дума вдигна ръце и ги препрати към султана при Никопол.

Баязид събра Дивана и везирите внимателно изслушаха Мутлу бег. Той разказа за зрелищната демонстрация на бойни умения, на която бе станал свидетел в крепостта и за мощта на барута, използван от гарнизона. Султанът беше чувал за съществуването на това вещество и легендите за неговата поразяваща сила, но най-малко очакваше да бъде използван от българите в тази крепост. Исканията на ловчанлии за васална свобода бяха наистина прекалено големи, но нямаше как, крайното решение бе в полза на сигурността и Баязид издаде ферман за свободите на Ловеч, подпечатан със златна тугра.

Ферманът на турски в Ловеч донесе отново Мутлу бег, придружен от Кою, който го преведе на български на специална церемония, състояла се на градския мегдан в Ловеч. Преводът бе записан от митрополит Ананий и гласеше:

„ Аз, султан Баязид, поставен от Всевишния Аллах да царувам над тази земя казах:

Градът Ловеч и неговата околия приемат моето върховно сюзеренство.
Кефалията на града Станко Кусам е пряко подчинен на султана и неговите наследници.
Кефалията Станко Кусам се задължава да плаща годишен данък харадж на султана.
Кефалията Станко Кусам се задължава да изпраща отряд от петстотин воини при походите на султана.

В замяна, поради голямата милост на султана към този град, на Ловеч се дават следните права за вечни времена:

Кефелията Станко Кусам да владее крепостта Ловеч и гарнизона на крепостта да се избира от него.
Кефалията Станко Кусам да владее града и околията със селата Куршуна, Къкрина и Сенокос.
Кефалията Станко Кусам да отговаря само пред султана за действията и постъпките си.
Османлии нямат право да влизат в града без разрешение на кефалията.
Кефалията Станко Кусам има право да събира такса от османлии и чужденци при преминаването им през града.“

На другия ден седнал в трапезната зала, Станко Кусам замислено въртеше свитъка с фермана в ръцете си. Съмнение за лоша шега гризеше мислите му. Беше извикал съветниците за да разтълкуват заедно скрития замисъл, вложен в написаното и сега чакаше напрегнат. Един по един в залата влязоха местните боляри, митрополита, майстор Манол и седнаха на обичайните си места. Станко Кусам ги изгледа и каза:

- Прочетохте ли внимателно фермана? Виждате ли нещо нередно? – и зачака. Първи се обади митрополит Ананий:

- Като че ли всичко изглежда добре войводо, всичките ни искания са изпълнени.

- Не виждате ли нещо нередно, скрито в текста на фермана- подсказа кефалията. След кратко мълчание майстор Манол се огледа, изкашля се и каза:

- Ще ме извиниш, господство ти, но твърде често се споменава твоето име в този ферман.

- Да , значи и ти си си забелязал – отговори бавно Станко и продължи след драматична пауза:

- Въпреки че е за вечни времена, ферманът важи докато аз съм жив, след това губи сила.

В залата се възцари напрегнато мълчание, след което един през друг болярите се развикаха:

- Измамиха ни! Ах, хитрата лисица Баязид! Ех, какво ще правим сега?! Трябва да те пазим като стъклена ваза – тюхкаха се един през друг те. Станко вдигна ръка и залата постепенно се укроти. Тогава кефалията се усмихна и рече:

- Е, аз мислих цялата нощ и май го измислих. Има един начин и това е всеки следващ кефалия да се казва Станко Кусам. Така ще спазим условията на фермана и той ще остане валиден за вечни времена.

Митрополитът стана, погледна косо към Станко и запалено каза:

- Това е! Още днес ще кръстим няколко деца на твоето име. Да имаме резерва, де – додаде той и залата се разтресе от бурен смях.

Седмица по-късно Станко възнагради с по десет килограма сребро на слитъци, което висеше в дисагите на готовите за път коне на тримата бойци от Горната България. Баян, Алтек и Савин си взеха сбогом със Станко Кусам и майстор Манол и отпътуваха за родината.

Майсторът остана в Ловеч, където завърши тихо земния си път, в спокоен сън на пределна възраст. Погребаха го с почести в двора на митрополитската църква Света Богородица, каквото бе и неговото желание. Старецът остана в народното съзнание на поколенията като чутовния Майстор Манол.

Станко Кусам стана легендарно име, всеки управител на крепостта го носеше с чест, чак до фактическото падане на Ловеч под турска власт през 1472 година.

Край.