СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ЛЕГЕНДА ЗА ЗАЩИТАТА НА ЛОВЕЧ (Част 2)
Все още под впечатленията от научените новини, Ловешкият кастрофилакс се отправи замислен към трапезната зала в крепостта. Тук вече го очакваха жена му Гълъбина, Станой - по-големия от синовете му, който имаше право вече да присъства на официални събирания, тримата му помощници - стотниците Стою, Лошан и Дико, местните малиболяри Радой и Коста Плетикоса, както и странниците, които бе приютил. Станко Кусам влезе в залата като приветства всички гости с звучен плътен глас на български, след което, за голяма изненада на присъстващите, произнесе поздрав на някакъв гърлен език, абсолютно непознат на местните. Тримата войни от Горната България се приведоха в почтителен поклон и отговориха на същия език. Докато първенците гледаха тази сцена сащисани и неразбиращи, единствено майстор Манол се усмихна разбиращо и преведе на чист български посланията и благопожеланията отправени от двете страни, след което развеселени всички седнаха на отредените им места около голямата дървена маса. Оказа се, че в Станковия род все още пазят някои думи от стария език, на който са говорили предците ни преди повече от 600 години. Тези слова се бяха запечатали в паметта на младия Станко и ето, че сега на кастрофилакса се наложи да използва малкия си речников запас на този език, което приятно изненада далечните гости, печелейки ги като приятели. По време на вечерята, която изобилстваше с плодовете от знойното лято, съчетани с изстудена медовина и нарязаното сушено говеждо месо, тримата бойци се представиха като Баян, Алтек и Савин - войни от Велика Волжка България, завладяна преди 150 години от монголо-татарите, начело с Чингис Хан.
Баян, който явно бе старши сред тримата говореше на родния си език, а майстор Манол превеждаше думите му. Станко, слушайки много внимателно какво говорят гостите, рядко се обръщаше с някоя дума към тях, те обаче бяха много доволни от неговите усилия да участва в разговора със старата реч и изразяваха задоволството си с одобрителни възгласи. Баян описа обсадата на столицата Велики Булгар и саможертвата на жителите, които бяха устояли на татарските пълчища цели две години, въпреки че не получиха обещаната от русите помощ. След завладяването на Волжка България, татарските орди унищожиха руските княжества за период от една година и нападнаха унгарското и полското кралство, превръщайки ги в пепелушек за по-малко от едно лято, стигайки безпрепятствено до сърцето на Европа...
Всички на масата клатеха глави след чутото и въпреки че далечните им, странно изглеждащи сродници бяха мюсюлмани, Станко и първенците на Ловеч им съчувстваха искрено. В разговора се намеси и Алтек, който каза, че са тръгнали с майстора, за да видят как поминуват българите от Долната България. Заяви, че на са успели да влязат в Търнов, поради започващата обсада на столицата. Имали намерение да продължат към столнината на Иван Срацимир, когато били нападнати от турско-българска диверсионна банда, която отрядът на кастрофилакса разби. Станко Кусам ги похвали за чудните бойни умения, с които удържаха тридесет противници на коне. Тогава Баян се засмя от сърце и заяви, че могат да научат отбрани войни от гарнизона на бойните си умения наричайки ги „български ръкопашен бой“. Станко Кусам наистина бе впечатлен от ефективността на тримата чудновати бойци и не отхвърли предложението, а реши да вземе решение на сутринта. След това пред медник с изстудено бяло вино, изкарано от пещерите под крепостта, започнаха и въпросите към стария майстор Манол.
Манол стана център на вниманието със своя разказ за бурния живот, който бе водил, обикаляйки целия познат свят и завързвайки приятелства и познанства навсякъде, откъдето бе минал. Майсторът бе дребен човек на 65-годишна възраст, сух като аскет, неохотно говореше за себе си, но след особено настойчивите молби на кастрофилакса и гостите му, разказа своята история която започна така:
- Аз се именувам Манол, от Месемврия,родих се в този полис в лето 1328-мо. Баща си не помня, не съм го и виждал. Пораснах като послушник към църквата Свети Пантелеймон, след като намерих майка си заклана в района на градските таверни до кея. В лето 1344-то, монасите от Свети Пантелеймон решиха да отидат на мисия до Йерусалим и аз потеглих с тях. От там започна и пътешествието ми по света. Тогава бях на 16 години, млад, зелен и пълен с надежди. След престоя ни в Йерусалим, монасите се върнаха обратно към Месемврия, но аз не желаех да се връщам в затворения малък полис, където не виждах бъдеще за себе си. Поех с един арменски керван по пътя на коприната. Към кервана се присъедини и пратеничество на ромейския император Андроник. След като пресякохме земите на арабите и персите, достигнахме до родината на индусите, Раджастан. Тук местният владетел, наричан Раджа, задържа и хвърли в тъмница пратениците на василевса заради неплатени мита от страна на империята. Арменските търговци продадоха своята стока и тръгнаха обратно към Персия. Аз поскитах из големия град Джайпур,но скоро разбрах, че няма да намеря препитание тук. В тази страна всички живееха на касти и никой не наемаше чужденци на работа. Отчаян от нежеланието на местните да ме приобщят, реших да тръгна към Поднебесната империя, за която ми разказваха баснословни приказки скиталците, минаващи през Раджастан. Не знаейки какво ме очаква по неизвестния път към Китай, реших да се включа отново към някой търговски керван. Но минаха нови три месеца докато ми се отдаде изгоден случай да тръгна на пътешествие, като междувременно се изхранвах от подаяния, които намирах пред вратата на стар полуразрушен храм, построен в чест на шесторъкия бог. Най- после кервана, към който смятах да се присъединя пристигна в Джайпур. Керванджиите идваха от Балхар и продължаваха към Поднебесната империя. Две седмици по-късно напуснах с облекчение Раджастан, където се бе вмирисала плътта и душата ми, и се отправих с нови надежди към непознати и странни земи. Преминахме през много планини и клисури, шеметни височини се отваряха току под краката ни, буйни планински реки отнасяха камили и якове, натоварени със стока. Нападаха ни диви планинци, облечени в кожи и с кучи глави - разпали се майстора.
Последва кратко мълчание, в което всички около масата излязоха с труд от преживелиците на майстор Манол и пиха жадно от изстуденото вино. След това старецът продължи:
- И тогава стигнахме края на голямата планина Тибет и пред очите ми се простря безкрайна земя, осеяна с горички и хълмисти възвишения, прорязана от невероятно голяма река с жълт цвят на водата. По-късно разбрах от местните, че тази река се нарича Ян Дзъ, а страната си те наричаха Жонг Жо. Кервана продължи към вътрешността на това царство и аз видях чудни хора и постройки. В Поднебесната империя се задържах двадесет лета, научих езика и работих по построяването на сгради и мостове, придобих и майсторско свидетелство...
Майстор Манол замълча, присвивайки очи, изживявайки спомените от далечните земи.
Всички около масата очакваха в тишина майсторът да излезе от своя унес. Манол въздъхна, тръсна глава и продължи:
- Беше през лето 1370-то по нашия календар, когато строихме мост в град наречен Кся Мен. Океанът тук се бунтува всяка година и според вярванията на местните морският бог Тайфун взима своята дан от земята, причинявайки жестоки бури и унищожавайки крайбрежните селища. Та точно привършвахме строежа на този мост над реката, беше месеца на летните бури, когато ни връхлетя ужасен вихър. Колко хора погинаха и колко бяха осакатени, нямаше как да преброя. Аз се спасих залегнал в основите на моста. Докато се криех там, видях един човек, който бурята бе хвърлила в реката и го носеше в бясната разпенена вода към океана. Удавникът викаше за помощ, та аз хвърлих в реката опасаното около кръста ми въже, за което по едно чудо удавникът се хвана. Така спасих учения изобретател Цин Сяо Дзъ. Цин Сяо Дзъ стана мой закрилник и учител, от благодарност ме настани във великолепната си къща, където останах до края на престоя си в Поднебесната империя. Докато живеех при него, учителя Дзъ ме научи на много от китайските изобретения, за които ние хората от запада не сме и сънували. През лето 1385-то от рождението на Христа, моя покровител почина тихо и на пределна за човек възраст. Нямаше какво да ме задържи повече в Поднебесната империя и се отправих на път към Великата стена и земите на монголите. Тук срещнах и тези трима юнаци, които се оказаха наши сродници. Те бяха дошли в империята, за да придобият знания в бойните изкуства на китайците. Тъй като обучението им бе приключило, те се стягаха на път към дома. Аз реших да тръгна с тях, за да видя Горната България и столицата ѝ Велики Булгар. След година скитосване стигнахме и тези земи. Докато пътувахме научих стария български език от моите спътници. Там, където е столицата Велики Булгар, две големи реки се събират, образувайки пътен възел за всички кервани минаващи по северния търговски път. Нашите сродници са под властта на татарския хан и изповядват исляма. В Горната България се задържах пет години, обиколих надлъж и шир тази интересна земя и видях много сходни на нашите обичаи. През лето 1391-во научих, че поганците са нападнали милото ми отечество и се отправих насам. С мен тръгнаха и тримата ми стари познайници Баян, Алтек и Савин. Искаха да видят Долната България, за която им бях разказвал и да помогнат срещу агаряните, които наричат тюрки и към които изпитват дива омраза. Според старите предания запазени при тях, кървавата вражда между тюрките и българите датира от началото на света.
Старецът отново замълча, потри челото си като да събере мислите си и завърши:
- Месец тревен 1393-то лето, пресякохме голямата река Дунав и се озовахме на нашата благословена земя... Потеглихме за Търнов и едва се добрахме, защото всички източни области са разбунени, по пътищата видяхме пълна анархия, бежанци с покъщнината бягат - кой към Хемус ,кой към Дунава, войскари и разбойници нападат по пътищата когото сварят. В Търнов не можахме да влезем, блокадата на столнината се затягаше и решихме да отидем в Бъдин при цар Иван Срацимира. По пътя ни нападнаха поганските войскари, а останалото знаете.
Станко Кусам изгледа замислено своите сътрапезници, стана и рече:
- Късно е вече, втори петли пропяха. Отивайте да почивате, а утре – каквото дал Господ.
Гостите тръгнаха към стаите, които бяха приготвени за тях, а сам кастрофилакса се запъти към крепостната стена. Изкачи се бавно по вътрешното стълбище на стражевата кула, обади се тихо на нощната стража и тръгна бавно по стената. Стигна посоката, в която се виеше пътят към Търнов, подпря се на зъбера и се взря в непрогледния мрак. Тази нощ Станко не легна, остана на стената до разсъмване дълбоко умислен над чутото през вечерта.