СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ЗАВОЕВАТЕЛИТЕ (Част 2)

Султанът пристигна след седмица и побърза да се затвори с великия си везир. Обсъждаха и мислеха:

– Ще я видиш, господарю мой, слънце за очите е момата... здрава, истинска кръв, ще ти създаде наследници юнаци – убеждаваше Хайредин султана.

– Утре я извикай, искам да я видя – Мурад гледаше към крепостта с притворени очи.

И отново пратеникът тръгна към крепостните стени на Урдовиза. Не мина много време и ето, вратите на крепостта се отвориха и малка група конници се отправиха към лагера на завоевателите.

Султанът напрегна взор, за да различи отдалеч кяфирската мома. Междувременно Стана и ескортът ѝ пристигнаха в лагера на османлиите.

Мурад мълчешком оглеждаше хубавицата, забеляза и котешката пъргавина, съчетана с неосъзната грациозност, когато девойката скочи от високия си кон и тръгна към него. Стигайки на почетното разстояние от десет метра, тя наведе глава в мъжки поклон и загледа очакващо султана. Мурад мислеше изненадан: „Прав е старият везир, момата е за чудо и приказ“. Не беше виждал такова съчетание на красота и воинска дързост. „Изгорях си“, помисли султанът, а на глас каза:

– Къзъм,ще говоря право- ти ще станеш моя жена, тогава и ще ти дам твоите правдини.

Болярката потръпна гнусливо и наведе глава, печелейки време.

Султанът не виждаше какво става в душата на момичето и продължаваше вдъхновено:

– Ще получиш своята независимост и всичките 17 села околовръст, само пред мен ще отговаряш – говореше умилен Мурад.

Стана посърна, удари го на молба:

– Моля те, господарю, не искай това от мен. Различна вяра сме, как ще живея с теб?

Султанът се усмихна:

– В моя харем има жени от всякакви вери, аз карес на твоята вяра нямам.

Така и се случи. Стана тръгна със султан Мурад. Момата реши да жертва себе си, за да спаси хората от областта. Войската се насочи към Девелт и морските подбалкански крепости, а Мурад със свита от хиляда спахии и Стана се отправиха през планината към Адрианопол. Тук, до Велека съгледвачите хванаха странна разчорлена жена в пущинака. Затвориха я в клетка от пръти, изчаквайки пристигането на султана. Жената хапеше и блъскаше клетката, в която беше затворена, надаваше диви викове, последвани от писклив смях и врещене. Това беше местната билярка и вещица Марта, която живееше самотно в колиба далеч от хората. Мурад гледаше с учудване и погнуса чорлавото страшилище в клетката, покрито с раздърпани кожи и парцали, накрая любопитството му надделя и султанът изпрати тълмача пред клетката:

– Питай тази чума има ли села и крепости тъдява по поречието на реката. Има ли кяфирска войска наоколо.

Тълмачът застана пред клетката и заговори. Марта гледаше безучастно към гората и не даваше признак да е разбрала въпросите. Той погледна въпросително към султана. „Явно жената не е с акъла си“, помисли Мурад, махна с ръка и тръгна към коня си. Тогава се разнесе пискливият глас на билярката:

– Ти си оня, дето тръгна срещу християните... така им се пада. Господ ги наказа за лошотиите и безбожието... и тъй ще бъде петстотин години. Чуждоверци ще ги тъпчат. Ала после Господ ще въздаде правдини за християните, а за вас... секира.

Тълмачът тихо превеждаше чутото. Марта погледна към Мурада, насочи костеливия си пръст към него и рече:

– И на теб ще бъде въздадено. От християнски нож ще умреш и добро няма да видиш... синът ти Баязид ще убие брата си... И на Баязид ще бъде въздадено... в клетка ще умре, а жените му ще дават наслада на друг... Ха-ха-ха... – смехът на лудата прокънтя в настъпилата тишина.

Мурад се сви като ударен, султанът вярваше много на гадатели и биляри, но такова тежко пророчество срещу себе си и рода си не беше чувал.

– Веднага на кладата, да изгори вещицата и предсказанието с нея – заповяда Мурад.

След час огромната клада беше готова, а в центъра ѝ вързаната билярка се кикотеше безспирно.

– Пали – заповяда султанът, ръцете му трепереха от гняв и страх. Османлиите подпалиха кладата от четири страни и пламъците лумнаха високо. Марта стоеше в средата и продължаваше да се смее.

Когато пламъците зализаха лакомо снагата на окаяницата, тя изведнъж изчезна от кладата пред невярващите очи на палачите си. Див смях се разнесе в близката гора.

Суеверен страх обхвана османлиите. Те закаканижиха молитви, стискайки муските си, изработени от ходжите. Султанът посърна, присви се и влезе в подготвената шатра. Там беше и Стана, младата болярка. Мурад излезе след час и заповяда незабавно тръгване. Султанът гореше от нетърпение да излезе от тази прокълната от Аллаха планина. Войската също, завладяна от мюсюлманския фатализъм, чевръсто потегли на запад, към Адрианополската низина.

В пущинака остана само младата болярка Стана и трите ѝ придружителки. Без да си кажат дума, те яхнаха конете и се отправиха обратно към Урдовиза. Стана носеше султанския ферман в гънката на кафтана и султанския наследник в утробата си.

Така се създаде легендата за болярката Стана от Урдовиза, която успя да запази самостоятелност в тези смутни години. Султан Мурад и османлиите повече не стъпиха в Парория, а правдините за областта, по-късно наречена Хасекия, останаха до 1840 година.

Минаха години, Мурад така и не забрави пророчеството на странджанската вещица, макар че придворните ходжи бяха развалили проклятието. Така и дойде часът на Косовската битка. Изправил се срещу коалицията на сръбските князе и босненския крал Твърдко, Мурад бе решен да пречупи съпротивата на расците. В похода участваше и отрасналият вече Баязид. В разгара на боя сръбският велможа Милош Обилич се промъкна до султана и го нападна със скрития в колана си нож. Никой не можа да помогне на Мурад, острието го прониза в гърдите и в загиващото съзнание на османлията отчетливо прозвуча смехът на вещицата от Парория. Милош Обилич беше съсечен върху все още агонизиращия труп на султан Мурад, превръщайки се в герой за своя народ.

Тогава Баязид пое командването на войската и постигна трудна и кръвопролитна победа над съюзените християни. Със светкавични действия успя да неутрализира опита на брат си Джем да вземе властта в новосъздадената и неукрепнала османска държава. Сполучи да хване злополучния си брат и го предаде на смъртта без угризения. Летописците в Османовия дом го възвеличиха като Йълдъръм – Светкавицата.

Непосредствено след битката при Косово поле Баязид беше твърдо решил да покори агонизиращото Търновско царство и не без ценната подкрепа на войнуците, успя да се справи със задачата за стряскащите четири години.

Султан Баязид Йълдъръм беше застигнат от жестокото предсказание на странджанската билярка десет години по-късно, когато на върха на славата и бойните си успехи османската войска беше разбита тотално от татарите на Тамерлан, а самият той заедно със сина си Мохамед беше пленен. Тамерлан се превърна в оръдие на съдбата, поставяйки бившия вече султан в златна клетка и наслаждавайки се на жените от харема му, които повярвалият на непобедимостта си несретник беше взел със себе си в похода. В клетката умря Баязид като животно година по-късно, проклинайки съдбата си.

Край