СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - БУНТАРИТЕ (Част 2)
В Търнов, докато вървеше траурът по царския син, Вълчан усети трепета на любовта. Името ѝ беше Агнешка и беше момиче от народа. Явно че Бог не раздава красотата по степента на богатството, философски помисли Вълчан. Агнешка също не остана равнодушна към младия левент, така че нещата бяха потръгнали прекалено лесно, горчиво се усмихна той. Явно красивото момиче беше привлякло вниманието и на други очи, които не му мислеха доброто. Една неделна сутрин точно след Задушница, Агнешка беше слязла с няколко другарки да перат на Янтра. Вълчан беше на тържището до крепостната порта, където избираше пръстен за годеницата си, когато приятелките ѝ се втурнаха с викове и плач в крепостта. По-сетне Вълчан разбра кой беше посегнал на честта на девойката, след което я беше удавил. Така и не показа чувствата, които бушуваха в него, никой не разбра за отмъщението, което готвеше. Не мина и една неделя време след трагедията с Агнешка, и предрешен в черни дрехи с тъмна кърпа, увита около главата, Вълчан се катереше мълчаливо като котка по фасадата на фамилната болярска къща на Батошевците, използвайки ножове и куки. Късно същата нощ една тъмна фигура се отдалечаваше пеша в посока към Дебелец и Царска ливада. Сутринта новината гръмна в Търнов – синът на болярина Трошан, Павел, беше намерен заклан на чардака на болярския дом. Само след два часа царските стражници потърсиха Вълчана, разбираемо без резултат.
Оттогава скиташе из планината. Беше намерил другари по съдба и благодарение на личните качества, които притежаваше, скоро пое лидерството над разбойниците. Нямаше хайка, изпратена от Търнов, която да го залови или премахне, винаги беше на два хода пред преследвачите. Така за десетте години разбойничество беше успял да си създаде ореола на неуловим и неустрашим предводител, наричан почтително от горските хора- Войводата Вълчан.
В сегашните смутни времена, когато царския контрол над пътищата беше занемарен до крайност, Вълчан нападаше безнаказано както търговските кервани, така и болярските кули и имения.
Бе натрупал богатство, за което можеше да му завиди дори ковчежникът на царството. Научен да не се доверява никому, Вълчан сам криеше съкровищата си в планинските скривалища, правеше си свои знаци и бележеше на кожената карта скритото. Ако някой от дружината проявеше необичаен интерес към местата, където беше оставил имане, скоро изчезваше безследно.
Рано на другия ден разбойниците завардиха прохода и зачакаха конвоя с кочията. Не им се наложи да чакат дълго, два часа по-късно се чу уговореният зов на авлига и камарите със скални късове се сгромолясаха върху царския отряд. Радан с десетима другари затвориха пътя за отстъпление, а Вълчан и останалите разбойници запущаха стрела след стрела от засадата. Още в първите минути на нападението половината от царските войници бяха премазани от камъните, паднали върху главите им. Оцелелите им другари се пръснаха панически в дефилето, застигани от стрелите на нападателите. Предводителят на отряда с мъка събра неколцина воини около себе си в опит да спасят ценния товар. Кочията беше тежко ударена от голям скален къс и беше полегнала на една страна с разбити колела. Заклещените коне допълнително създаваха суматоха, опитвайки да се освободят. С диви викове разбойниците начело с главатаря си наскачаха от високия рид и се втурнаха към скупчилите се воини. Кървавото меле приключи с противния звук от разцепването на черепа на последния съпротивляващ се войник от боздугана на Радана. Ранените бяха доубити бързо и безмилостно, а плячката – пренесена в усоето на дъбовата гора.
Отблясъците от морската повърхност играеха върху обветреното лице на Барба Никола. Мъжът стоеше облегнат на перилата на катъргата и оглеждаше с присвити очи хоризонта напред. Подвижният пиратски кораб пореше безшумно морската шир, оставяйки бяла, почти права следа след себе си. Единствено крясъците на следващите кораба чайки нарушаваха пасторалната тишина. Барбата погледна към хоризонта отново и след като видя появилите се вдясно, скупчени бели облаци, помисли лениво: „Приближаваме Митилини, след два часа ще подминем острова. Ако продължим с тази скорост, утре сутрин влизаме в Хелеспонт“.
Никола се замисли, суровите бръчки се изостриха върху загрубялото лице на пирата. Ето вече двадесет години беше избрал съдбата си в морето и въпреки суровия живот, и всички несгоди, не се пречупи. Беше успял да се изкачи в пиратската йерархия от юнга до капитан, събра пари от незаконна търговия и пиратски нападения в Егея и Средното море. Резултатът от това беше собствения кораб, който кръсти на Свети Николай и разбитото здраве.
Израснал в бедно рибарско семейство, в ранните си години Никола беше буйна млада глава, нямаше боище или грабеж, в които да не се замеси на скелята във Варна. Накрая единственото спасение, за да не влезе в крепостната тъмница, беше морето и ето че един слънчев ден младият тогава, левент Никола, слезе от скелята на палубата на византийската галера „Света Параскева“ и тръгна с отворени очи и огромни надежди към непознатия и интересен свят.
Барбата се усмихна неволно, пое въздух с пълни гърди, помирисвайки го по навик и се провикна към квартердека:
– Петре, завърти към Константинопол, време е да се срещнем със Салагрузо, Господ да помага! – след което се изправи и с младежка пъргавина се отправи към кормчията.
– Към Константинопол, Барба – отговори басово двуметровият великан Петър и завъртя тежкото кормило на дясно. Никола се присъедини към великана и тихо каза:
– Трудно ще убедя генуезеца да тръгне с нас, много разчитам на теб, Петре – погледна го и продължи:
– Дано успеем с начинанието, Вълчан не трябва да разочароваме... Делото е свято – за нас, за децата...
Кормчията изръмжа одобрително, окашля се и дрезгаво избоботи:
– Всичко е в ръцете на Всевишния, каквото е писано, то и ще стане, Барба! – след което се загледа с търсещ поглед към хоризонта.
Пред Хелеспонт три бойни галери с отличителните флагове на Генуа и фамилията Де Негро изчакваха приближаването на пиратската катърга.
Капитан Никола огледа подозрително трите кораба и след като получи уговорения сигнал с огледала, заповяда спускането на малката спасителна лодка. Качи се в нея заедно с трима моряци и се отправи към кораба на графа. Докато моряците напъваха гребла към галерата на Салагрузо ди Негро, Никола отново изпадна под властта на спомените. Този път богатата памет на капитана изпрати тревожните му мисли към първата среща с аристократа пират. Никола сбърчи вежди при спомена, лютият пушек от запалени кораби и хора изпълни отново ноздрите му. Запознанството стана след онова страшно нападение над Морея. Тогава се бяха съюзили над десет пиратски капитани със своите кораби, за да превземат малката морска крепост и да освободят пленения от венецианците свой събрат от тъмницата. След овладяването на града, разбиха вратите на подземието и освободиха Салагрузо. Венецианския гарнизон избиха, а коменданта на крепостта увесиха на централната бесилка, изхвърляйки мумифицирания труп на гръцки разбойник от нея. Пиянските изстъпления на пиратите продължиха три дни, от които Никола помнеше само кръвната клетва за братство, която сключиха с генуезкия благородник.
Години наред се срещаха из пристанища и бордеи, декларирайки взаимното си уважение и симпатия. „И ето, дойде часът на истината" – отрони се от устата на Никола.
След онзи удар над царската хазна, Вълчан имаше възможност да сложи под свой контрол всички разбойници в планината – от Емона и Козяк на Черното море до Тетевенските колиби и отвъд дори. Скоро след падането на Царевград Търнов обаче войводата разбра, че врагът и целите са вече други. Планината се изпълни с бягащите от равнината българи и след две години размисъл и гледане на човешки нещастия, сърцето на разбойника възнегодува. „Стига толкова зверства. Време е за отплата“, мислеше Вълчан и отвори война на агаряните.
След цяло десетилетие бойни действия срещу поганците Планинският цар, както му викаха вече турците, разбра, че освен около хилядата убити чалми не е успял да направи нищо съществено. И тогава дойде годината 1402-ра и пълния провал на Баязид в битката при Анкара. След като новината за разгрома на турците стигна до ушите на горските хора, Вълчан прозря шанса за изгонване на натрапниците. Проводи пратеници при князете Константин и Фружин за съвместна борба. Сам войводата поемаше отговорност да заварди старопланинските проходи със своите хора, а князете да вдигнат народа на бой, с цел възстановяване на държавата. Повече по усет, Планинският цар смяташе, че трябва да владее и ключовите морски крепости от бившето Добруджанско деспотство, за да опази от евентуален турски десант гърба на въстанниците. Сети се за морските пирати и проводи пратеник до Капитан Никола – с предложение за обединена борба.