СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - БУНТАРИТЕ (Част 1)
В полето маранята караше въздуха да трепти. Жегата убиваше всяко желание за движение и това караше Божиите твари, поминуващи сред пръснатите по края на гората дървета, да не издават и звук дори. Дори немирните врабчета бяха спрели своите свади, криейки се в сенките на гъсталаците, обкръжаващи полето. Единствено цикадите отдаваха своята почит на палещото слънце и със своето монотонно жужене оглушаваха ушите и създаваха усещане за безвремие. Класовете на узрялата ръж бяха полегнали ниско към земята, отдавна невиждали влага. Ясното небе се беше изцъклило в бледи нюанси, осветено от палещото слънце.
В дола, прорязващ еднообразното поле на две, се чуваше ромоленето на плитък поток. Гъста нискостъблена растителност обграждаше като плет дерето, а там, където беше главата на извора, три бряста бяха сбрали клони на височина от над 20 метра, създавайки живителна сянка.
Тук се бяха приютили няколко души, които будеха недоверие в очите на местното население с причудливите си одежди. Въпреки жегата, от която изнемогваха всички живи създания, тези човеци се бяха издокарали в кожени премени, каквито се носеха зимъска.
Един от странниците лежеше малко встрани от групата, загледан в прозорците от бликащата между листата на брястовете светлина. Мъжът беше облечен с проста ризница от волска кожа, сиви кожени прилепнали гащи с дълъг крачол и опинци в същия цвят. Яката на бяла бродирана риза се показваше изпод ризницата, а висок калпак от грубо обработена агнешка кожа завършваше това одеяние. На една ръка от него лежаха подредени лък, колчан със стрели и боздуган. На пояса му се виждаха втъкнати и два ножа. Този човек се казваше Радан и беше дясната ръка на главатаря на шайката разбойници Вълчан. Свърталището на тези обирници беше дълбоко в гористите дебри на Хемус, та и затова беше странно облеклото им за погледа на полянците.
Една вест за преминаваща царска хазна беше накарала горските хора, както ги наричаха селяните, да слязат в полето. Вълчан имаше платени уши в престолния град и често разчиташе на тяхната информация. Този път информаторът говореше за голям товар скъпоценни вещи, които цар Иван Шишман изпращаше на султана Баязид, за да откупи така нужния му мир. Пътят на кочията с царския подарък се знаеше предварително, както и броят на охраняващите я войскари. За първи път Вълчан се осмеляваше да нападне царско съкровище. Знаеше, че воините, охраняващи колата с товара, са професионални главорези и това го притесняваше не малко. Разбойниците по правило, макар и отчаяни смелчаци, нямаха нужната бойна подготовка за открит сблъсък с платените тежковъоръжени наемници от царската войска. Вълчан обаче разчиташе на клопката, която замисляше и изненадата при нападението. Засега се придържаха само близо до конния отряд, затруднен от по-бавното придвижване на кочията. Денем се криеха, а нощем настигаха нищо неподозиращия отряд. Всяка нощ Радан изпращаше вестоносец до Вълчана, за да го информира за движението на групата. Разбойниците в планината завардиха прохода над колибарското село Тревна, подготвяйки камари с каменни късове, задържани само от нарочно положените дънери, които смятаха да използват при нападението.
Вълчан беше оставил последния ден за почивка на момчетата си, както и за преглед на оръжията. При нападението щеше да разчита много на късите копия, наречени сулица и на стрелите, изстреляни с трофейните арбалети, с които се сдоби преди година от един пиратски кораб в Солун.
„Това си беше чист късмет“ – помисли войводата със светнал поглед и хитра усмивка. Тогава Вълчан се разхождаше преоблечен като богат купец по дървения кей с навързани гемии от всички националности. Хамали разтоварваха стока, чираци и калфи се щураха, описвайки сандъци и бали. Конски и биволски коли правеха бъркотията пълна, а пиянските песни на моряците и фалшивото пищене на леките жени допълваха какофонията подобаващо. Вълчан остана крайно изненадан и развеселен, когато в този вертеп от хора и езици чу сочна българска псувня, идваща от борда на един средно голям кораб с пусната към скелята сходня. Погледна нагоре и видя ядосаната,брадясала физиономия на огромен човек, който боботеше, сочейки с пръст след бягащо хлапе с вързоп в ръце.
– Ще ти скъсам ушите, малък мизерен крадец ...
– Здравей, земляко! – извика Вълчан, надвиквайки тълпата.
– Добре си заварил – отговори мощно здравенякът, обърсвайки потта от врата си с кирлива кърпа. Той се огледа по кея и със съмнение изръмжа: – За стоката ли идваш?
Вълчан се замисли за миг, преценявайки, че тук има нещо нередно:
– За стоката де, ти ли си капитанът?
– А не, капитан Никола спи в кубрика. Да го викна ли? – великанът се поколеба, огледа Вълчана и посочи с голямата си лапа:
– Качвай се бе, човече Божи, аз ще викна капитана.
Войводата поклати глава и се усмихна при спомена. „Ето така се запознах с Барба Никола и неговия кормчия Петър.“ Оттогава Вълчан поддържаше връзки с пиратския капитан и се снабдяваше с модерно за времето си оръжие.
Разбойниците начело с Вълчан брояха 30 души, събрани от кол и въже мъже между 25 и 40 години. Имаше бивши войници, избягали от войската, имаше селяни, на които беше дошло до гуша теглото, имаше и провинили се и избягали от тъмницата главорези, имаше дори един разпопен калугер, хванат да мърсува с млада вдовица. Всички тези мъже, колкото и различни характери да бяха, имаха едно общо и това беше най-важното, което ги сплотяваше около Вълчан, а именно смъртната присъда, издадена с височайша царска заповед.
Вълчан скиташе в планината от десет години. Не обичаше да се рови в спомените си, защото не намираше щастливи моменти в тях. Като дете на уличница и незаконен син на болярина Трошан, Вълчан прекара тежко детство в Търновград. Боляринът не го признаваше за свое дете, опитвайки се по този начин да замаже грешката, която направи на пияна глава и насили уличницата Куна една нощ след Възкресение Господне. Вълчан израсна в една колиба до военния лагер, отгледан от случайни войскари, които майка му обслужваше, за да изкара насъщния. Колко бой беше изял, колко мъка видял и още повече унижения... Това озлоби малкия несретник към света, но го накара да се амбицира и на 16 години, когато другите момчета тепърва хващаха оръжие, Вълчан определено беше вече майстор в стрелбата с лък и копие, а понеже беше израсъл едър момък, надхвърляйки с цяла глава ръста на връстниците си, нямаше и кой да го надбори. Можеше да бяга часове наред, без да спира, носейки цялото снаряжение, необходимо на воина, което накара стотника Драгота да го зачисли на тази крехка възраст в своята дружина. Скоро тук, при военните маневри, Вълчан блесна с точна преценка за разполагане на силите. Драгота все по-често му даваше възможност да разпределя тактически дружината при воденето на тренировъчните битки.
Ненавършил 20 години, Вълчан беше произведен в десетник и участва в първия си боен поход. Тогава под предводителството на съцаря Михаил, войската се отправи през прохода Траянови врата към Ихтиман, където се сблъскаха с османлиите. Тежък бой беше, поклати глава Вълчан, спомняйки си за сцените. Когато стотникът Драгота падна мъртъв, пронизан с копие в гръкляна, по заповед на хилядника Ивац Куман, Вълчан зае неговото място. Там загина и съцарят Михаил, а Вълчан произведоха в стотник.