СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - БУНТАРИТЕ (Част 3)

Беше ранното лято на 1404 година. Родната Варна беше завладяна и дадена на огън от турските слуги - татарите четири години преди това. В клането бяха загинали двамината братя и сестрата на капитана, заедно с целите си семейства. Никола беше узрял за мъст. Предложението на Планинския цар при последвалата среща на двамата в Константинопол падна на точното място в сърцето му. С Вълчан се договориха да нападнат и заемат важната крепост на Варна. Атаката трябваше да се проведе по море и суша, като за целта се очакваше Никола да привлече за каузата пиратските капитани, действащи в Егейско море.

Лодката леко се отърка в борда на галерата, Барба Никола се хвана за спуснатия въжен трап и чевръсто се изкачи на палубата. Тук генуезецът го посрещна и с италианско театралничене захвана:

– Как поминува моят брат по съдба? Пълни ли са трюмовете, весели ли са момчетата му?

– Не мога да се оплача, братко, виждам, че и при теб всичко е наред – отговори на поздрава Никола, кимна на пиратите от екипажа и продължи тихо:

– Имам да говоря с теб, Салагрузо, по сериозна работа.

Генуезецът погледна мрачното лице на Никола и смени театралната маска със сериозно изражение:

– Да вървим в каютата тогава.

Двамата мъже се усамотиха, Никола се прекръсти мислено и каза:

– Имам план да ударим Варна, братко. Разбрах, че плячката ще е огромна. Сега е моментът, при тази анархия...

Салагрузо внимателно наблюдаваше своя гост, мислите му се блазнеха от удара, но хитрият италианец усещаше, че има и нещо друго, неизказано:

– Изплюй камъчето, защо точно Варна?

Никола поклати глава, погледна събеседника си с присвити очи и каза:

– Както знаеш, крепостите на юг от Хем са на Константинополския император все още, а Варна е ничия сега. Турският гарнизон е малък, а жителите са християни – да вземем града, републиката се нуждае от тази крепост.

Генуезецът се замисли: „Прав е българинът, крепостта ще е безценно камъче в короната на републиката, обаче... защо точно този дава предложението, какъв му е интересът?“, а на глас попита почти безгрижно:

– Ти откъде си родом, Никола?

Отговорът дойде незабавно:

– От Варна, Салагрузо, там живееше моето семейство.

Генуезецът разбра - българинът търсеше мъст. Това успокои съмненията му и той се усмихна хищнически:

– Значи знаеш подхода към скелята и слабите места на крепостта?

– О, да, познавам всички плитчини и безопасни подходи, благороднико – усмихна се облекчено пиратът.

– Е, договорихме се – ще участвам с трите галери и сто души, след месец среща при Кафа.

Двамата мъже стиснаха ръце и Никола слезе в лодката.

Вече на борда на катъргата Петър погледна капитана с любопитство. Устните на Никола бяха стиснати, очите бяха силно присвити – дяволски пламъчета блещукаха в тях. Капитанът процеди:

– Този лапна въдицата, ама ще берем ядове с него после – след което се провикна:

– Вдигай платното! Курс към Хиос.

Екипажът се разтича, изпълнявайки с настървение дадената команда. Край брега на острова обаче Барба Никола получи отказ от местните пирати да участват в авантюрата. Същото се случи при Крит и Андрос.

Месец по-късно катъргата приближаваше Кримския бряг на път към Кафа. Капитан Никола беше тежко умислен. "Само с четири кораба... няма как да успеем... Е, поне да пробваме.“ От Константинопол беше пратил вестоносец до Вълчана с известието: „Чакай ни след месец, Бог с нази“.

Вълчан спази уговорката. В началото на юни отряд от хиляда българи под предводителството на войводата слезе от планината и обгради Варненския залив в очакване на пиратските галери.

И ето, че на петия ден от обсадата белите платна на флотилията бяха забелязани. Атаката започна почти едновременно. Мауните, пълни с пирати, атакуваха двете крепости в дъното на залива едновременно. Успяха да изгорят скелята пред крепостните стени на Варна, както и трите турски галери, вързани за нея, но не можаха да влязат в крепостта – вратите бяха затворени и залостени от гарнизона, а стените бяха непревземаеми за шепата пирати. Атаката по суша също не успя. Смесеният турско-татарски гарнизон се укрепи по стените и отблъсна нападението на горските хора. Християните живеещи в крепостта Варна не помогнаха на въстанниците, точно обратно – застанаха на страната на поробителя, допринасяйки за неуспеха на акцията.

Пиратите на Салагрузо успяха да влязат в малката крепост на Галата. Турският отряд се биеше настървено и почти беше изтласкал пиратите навън, когато горските хора на Вълчан нахлуха от всички страни и за кратко време се разправиха с агаряните. Така крепостта остана в ръцете на атакуващите.

Капитан Никола и неговият екипаж се биха храбро в атаката срещу крепостните стени на Варна. За съжаление малкият сърцат пиратски екипаж бе крайно недостатъчен за това начинание. Капитанът падна съсечен от вражи ятаган току на бойната пътека на крепостната стена. Великанът Петър прояви чудеса от храброст, успявайки да преведе остатъка от екипажа обратно до десантните лодки и пое управлението на пиратската катърга, като години наред тровеше живота на турските мауни по крайбрежието.

Вълчан не виждаше смисъл да остава в полето пред града след безуспешния опит за превземането на Варненската крепост и се оттегли към Камчийската планина. Последен отглас от опита за въстание бе буната в селата около Проват.

Салагрузо ди Негро остана в завладяната крепост Галата, която държа в свои ръце цяла година, в опит да я продаде на република Генуа. Дожа реши да не си създава проблеми с турците заради малката крепост, все пак генуезката колония в съседна Варна се радваше на просперитет благодарение на турската милост...

По същото време Константин и Фружин вдигнаха въстание съгласно уговорката с Вълчан, но не можаха да убедят българите да участват масово. Бунтът беше ограничен в бившата територия на Видинското царство и така си и затихна без никакъв ефект.

Вълчан остана в планината, удряйки отделни турски отряди. Името му стана легенда сред по-късните хайдути. Войводи с легендарното име Вълчан се появяваха редовно през следващите столетия, всявайки ужас в сърцата на завоевателите.

Край.