Новото начало (Част 7)

ЗАВРЪЩАНЕ В СОФИЯ.

ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ ПО СЛЕДИТЕ НА АТАНАС

- Какво ще предприемем нататък – логично попита Мария – тук на голото бърдо не можем да останем.

- Предлагам да се върнем в София. Всеки от нас има достатъчно задачи за вършене. Трябва да преосмислим всичко, което ни се случи през последните няколко дни – рече Андрей – ще отида да погледна колата. Трифон го последва бързо.

Наско погледна към жезъла в ръката си:

- Ами жезъла? Не можем да го оставим без надзор – сега всеки иманяр може да влезе в пещерата – и неволно натисна бутона със символ полусфера. Чу се леко припукване в атмосферата и нищо друго.

Археологът слезе до пежото и се опита да запали колата. Стартерът стържеше безрезултатно. Трифон, който бе отворил предния капак, гледаше мъртвия мотор с песимизъм. Скоро Андрей се отказа, излезе от колата и затръшна вратата с яд:

- Тук ли намери да ни оставиш, дърт кошник такъв!

- Не се тюхкай приятелю, по-добре тук паметник на човешката инженерна мисъл, отколкото в натовареното движение на София, където ако направиш задръстване, щяха да те направят на луда калинка – успокояваше го шеговито Трифон, докато двамата се връщаха към лагера пеш. Внезапно на около петстотин метра от останките на храма първо Андрей , а след него и политолога се блъснаха в невидима преграда. Отстъпвайки назад Андрей изпсува, докато разтриваше удареното си чело. Трифон пристъпи напред с протегнати ръце докато пръстите му не срещнаха съпротивлението. Той постави длани и натисна напред. Преградата не подаде:

- Какво по дяволите е това? – учуден каза на глас той и направи крачка встрани, за да пробва пак.

Андрей го наблюдаваше с интерес:

- Заобиколи двадесет метра и пробвай пак.

Докато приятелят му обикаляше и натискаше безполезно пространството пред себе си, археологът взе камък от земята и го хвърли нависоко. Параболата на камъка спря рязко на двадесет метра височина и падна отвесно.

- Хм, става интересно! – рече той и отправи мисловен сигнал към Атанас:

- Насе, случайно да си натискал някое от копченцата на жезъла?

Със закъснение последва и отговорът:

- Натиснах без да искам копчето с полусфера и човече в средата, обаче нищо не се случи.

- Случи се, че ми разби носа и сега двамата с Трифон обикаляме като ахмаци тука – има-няма на половин километър от вас. Включил си някакъв вид енергийно поле. Не можем да се върнем при вас. – Изчакай, ще пробвам да премина с телепортация.

Андрей се появи в лагера и възкликна :

- Стана! Значи с физическо присъствие не може да се премине, но ние можем!

По-късно пред чаша с благоуханен билков чай, Трифон подхвана:

- Явно чудесата не свършват дотук. Жезълът активира някакъв вид енергийно поле, което защитава пещерата и околността. Спокойно можем да напуснем мястото и да сме сигурни, че вредни елементи не могат да проникнат в пещерата. Въпросът е какво да правим с жезъла. Дали да го вземем с нас, или да го оставим в саркофага?

- Предлагам да го оставим в залата на Бастет. Така няма да попадне в недоброжелатели – рече Андрей

Останалите кимнаха с глава в съгласие.

Така и направиха. Оставиха вълшебния жезъл в пещерата и се материализираха в квартирата на археолога в София. Тук приятелите се разделиха, обещавайки си да поддържат връзка:

- Трябва хубаво да обмислим всичко преживяно. Порталът към новия свят трябва да остане в тайна засега – каза на тръгване Андрей.

- Аз съм взел своето решение – Трифон говореше без да ги поглежда – тук в този жесток и неспаведлив свят няма място за мен!

Мария докосна внимателно ръката на политолога:

- Изчакай, Трифоне, нека да размислим. Смятам, че и други хора имат правото да намерят спасение от земната реалност.

- Права е Мария – додаде Андрей – да изчакаме. Приемате ли предложението, приятели?

Наско и Трифон кимнаха мълчаливо.

Измина месец от паметните открития, които направиха. Всеки използва времето си по различен начин.

Два дни след прибирането си в София, Андрей се върна в университета, за да продължи с преподавателската дейност, но скоро разбра, че това вече не го удовлетворява. Душевното му спокойствие бе дълбоко разтърсено. Мария изчезна внезапно два дни след като се върнаха в София. Не отговаряше на мисловните му сигнали, нито пък по телефона. Търси я и в общежитието, но и там не знаеха къде е отишла. Мисълта му блуждаеше между преживелиците от последната седмица и зародилото се дълбоко чувство към младата му колежка. Досега не бе попадал в плен на толкова силни чувства и анализираше с изненада метаморфозата, която настъпваше в него под тяхно давление. Влизайки в лекционната зала несъзнателно търсеше любимото лице сред масата от студенти, но не го виждаше. Смущаваше се, забравяше мисълта си, повтаряше вече казани фрази. Студентите шушукаха, анонимни обаждания и коментари от банките го караха да се чувства не на място. Накрая ученият се отказа от опитите да влезе в руслото на предишният си живот и подаде оставка. Деканът на факултета пое оставката от ръката му и го погледна неразбиращо:

- Какво се случва с теб, Андрей? Досега се справяше толкова добре. Имахме предложение на съвета да те предложим за повишение.

Андрей погледна декана неразбиращо:

- Не знам. Нужно ми е време да се събера. Моля, приемете оставката, професоре.

Деканът поклати глава, заобиколи бюрото и подаде ръка на младия учен:

- Добре ще я разпиша, но ми обещай, че ще поддържаме връзка. Използвай времето, за да напишеш доктурантурата си, вече събра много знания и опит.

Андрей стисна протегната ръка и напусна кабинета.

Мария стоеше на миндера в одаята на старата прихлупена къща. Огънят тихо припукваше в опушения оджак, осветявайки тъжното лице на младата жена. Вечерта бе настъпила неусетно, докато се разговаряха с баба Цвета. Сега старата жена бе излязла на двора да прибере кокошките, а Мария гледаше замислено през прозореца.

След завръщането си от експедицията в общежитието на Студентски град, портиера бай Митко ѝ връчи писмо. След като се качи в студентската си стая, Мария погледна пощенския щемпел – бе от родното ѝ село Заноге и по разкривения почерк разбра, че подател е дядо ѝ Петър. Не бе виждала старците повече от две години, сети се с натежало сърце. Те я бяха отгледали от малка, след като родителите ѝ бяха починали в тежка катастрофа. Отвори писмото и скоро едри сълзи закапаха върху пожълтялата хартия. Дядо Петър се бе затъжил за внучката загубена в големия град и пишеше простичко и наивно за живота им с баба ѝ Цвета. Писмото завършваше с умолителното: „Ела си, чедо, да ни видиш докато сме живи!“ и това бе капката, която преля чашата на гузната ѝ съвест. „Съвсем забравих бедните старци! Време е да ги видя. Ще поостана при тях, ще помогна“. Взела решението, Мария не се бави. Нахвърля в един сак набързо събраните дрехи и се озова на мегдана в село. Наоколо не се виждаше жива душа. В селото живееха само няколко старци, забравени от бог и хора, а и те рядко излизаха от дома. Мария се огледа и бавно закрачи по неравния калдъръм към родната къща. Спомни си, че не се обади на Андрей, тихо въздъхна и отвори малката скърцаща дворна врата. Влизането на дядо ѝ в стаята с наръч дърва я върна в действителността. Старецът погледна внимателно внучка си:

- Нещо те тормози, чедо, млада си, а тежка бръчка се е отвесила на челото ти! Проблеми в университета ли имаш?

- Не, дядо, там всичко е наред. Намерих си и работа в един офис, като секретарка на половин работен ден – така че и пари си имам.

- А какво е тогава?

Бабата влезе и прекъсна разговора:

- Петре, наточи ли от зимника каничка с вино? Детето ни дойде на гости, брей!

Дядо Петър послушно се завъртя и слезе до зимника. Баба Цвета се разбърза, сложи цветна покривка на малката маса, изкара от фурната тавата с любимия на Мария домашен гювеч и приседна на одъра. Дядото се върна с малка каничка току-що наточено вино и седна срещу двете жени. Наля в битовите глинени чашки и вдигна наздравица:

- Наздраве! Благодаря, дъще, че дойде да ни видиш докато сме още на крак! – след като се чукнаха и отпиха от тръпчивото винце, бабата попита:

- Разправяй, чедо сега – как е училището, стигат ли ти парите, има ли някой момък около теб?

Мария се позасмя на простодушната си баба :

- Тази година съм вече 5-ти курс бабо, вземам си изпитите с добри оценки. Парите ми стигат – нали съм в студентското общежитие, та не се налага да плащам за квартира – издума, после се поспря – а за момците просто нямам време...

- Недей така, чедо, намери си другар, то така, самин да седи човек, живот ли е? – кахъреше се баба Цвета.

- Всъщност, има един човек , Андрей се казва... – момичето се изчерви – нищо сериозно обаче.

Минаха няколко дни в спокойния и тих свят на селската действителност. Мария помагаше на старците в къщната работа, а те се радваха искрено на внучката. Мисълта ѝ обаче бе в столицата при Андрей. „Трябваше да му се обадя преди да тръгна. Сигурно ме търси.“

Рано сутринта на шестия ден младата, жена си взе довиждане със старите хора и тъй като не искаше да ги плаши с ненадейно изчезване, слезе надолу към мегдана със сак на рамо, огледа се и като не видя жива душа наоколо, се телепортира обратно в стаята си в Студентското общежитие. Първото нещо, което направи, бе да се обади по телефона в квартирата на учения. Отсреща се вдигна слушалката. Топлият баритон на археолога прозвуча:

- Да моля?

Топла вълна заля младата жена, сама не разбра как се изплъзна от устата ѝ:

- Затъжи ли се за мен, Андрей?

- Боже Господи, най-после! Къде си Мария? Убих се да те търся, по три пъти на ден идвах в общежитието! – прозвуча развълнуван гласът му.

- Искрено съжалявам, че не ти се обадих, бях на гости на баба и дядо за седмица – прозвуча съжаление в гласа ѝ.

- А аз се стопих тук по теб… Идвай веднага при мен! Чакам те, ... мила – отрони се от устата на Андрей.

- Идвам Андрей, до час съм при тебе – бавно затвори телефона и се отправи към банята.

След час звънецът иззвъня, ученият отвори вратата и Мария попадна в обятията му. Нямаше нужда от думи, те щяха да дойдат по-късно. Андрей целуваше милото лице, очите му търсеха очите на любимата. Мария се гушеше отмаляла в ръцете на своя избраник. Минаха минути, Андрей осъзна, че още са на входната врата, придърпа Мария навътре и затвори тихо след нея.

- Откакто изчезна така, не съм спрял да мисля за теб, ... за нас. Обичам те, мое мило момиче!

- О, Андрей, обичам те откакто те видях преди две години. Толкова се страхувах, че ще ме отхвърлиш, толкова страдах сама…

- Трябваше да остана сам цяла седмица, за да разбера колко си ми скъпа, Мария!

Все така прегърнати, влязоха в хола и седнаха на канапето. Така в ласки и обяснения мина целият ден. След като преминаха първите емоции, решиха Мария да напусне студентското общежитие и да се пренесе при Андрей.

- Знаеш ли, подадох оставка в деканата. Сега съм свободен да се заема със собствения си живот и нашето бъдеще. Ти, Мария, трябва да продължиш лекциите и да се дипломираш. През това време аз

ще напиша докторантурата си.

Трифон живееше самотно в двустаен панелен апартамент, останал му в наследство от рано починалите му родители. Имаше малко приятели. Прекалено честен и на това отгоре неспасяем идеалист, не можеше да понася фалшивото поведение и ролята, която трябваше да изпълнява в градската джунгла. Изкарваше прехраната си с писане на коментари към политическите колонки на два вестника. Парите бяха малко наистина, но за сам човек, живеещ като аскет, стигаха. През изминалите години се бе опитал да се сближи с две жени, но и двата опита претърпяха пълен провал. Разочарован, той сам си наложи да живее изолирано от обществото на големия град и само инерцията и изградените с годините навици, го караха да не избяга в някое безлюдно село в провинцията. Приключението, в което се включи след предложението на Андрей обаче, силно разтърси душевния мир на политолога. Силно впечатлен от Райската планета и идиличното общество, в което живееха хората там, той започна да бленува за този нов свят. А имаше и още нещо. Образът на Ямба смущаваше душевното му спокойствие. Виждаше смисъл в живота си единствено ако се включеше в живота на тези хора. Постепенно в него се наложи идеята да поканят на Едем интелигентни хора, за които животът в разлагащото се съвременно общество е станал мъка. В мислите му изплуваше жива картина на бъдещото общество, което ще живее в истинска хармония, без класово делене или делене по друг принцип, расово например. В новото общество категорично нямаше място за кариеристи, политици, чийто манталитет го бе отвратил, и всякакви други екземпляри, водени в живота единствено от користни цели. Виждаше се като председател на комисия, провеждаща кастинг за набиране на доброволци, използвайки интернет платформите. Всеки кандидат щеше да се прослушва от четиримата заедно щяха да решават дали кандидатът е достоен да влезе в новото общество. Благодарение на телепатичните си способности, лесно можеха да отделят истината от лъжата в мислите на хората. Така и нямаше да има грешка при избора на заселниците .

След като реши за себе си, Трифон телефонира на Андрей. Съобщи му за своето решение и зачака притал дъх коментара на единствения човек на Земята, заслужил да го нарече свой приятел. Археологът изслуша търпеливо идеите на политолога, след което каза:

- Трифоне, добре си го измислил. На теб оставям да набереш доброволци за новия свят. Действай, брат, и ме дръж в течение!

Политологът с облекчение затвори телефона и се зае със задачата.

Атанас, свръхобщителен човек, лековерен и плейбой, умираше да се похвали на всички със способностите, придобити в пещерата. Изсфука се на всички свои познати, поства във фейсбук свои селфита, с които създаде фурор и придоби известност. Така се стигна и до поканата - разговор, която получи от известен шоу продуцент за участие на живо в предаването на най-масовата телевизия. Наско бе на седмото небе, не се стърпя и се обади на Андрей:

- Здравей, Индиана! Какво ново около теб и Мария? – и без да изчака ответен отговор, изплю камъчето – Ще ме гледаш на живо по телевизията след седмица време! Ставам кинозвезда, приятелю!

Андрей не бе във възторг от чутото:

- Насе, тази известност не отива на добро. По-добре откажи на шоумена, недей да показваш уменията си. Ще навлечеш неприятности на себе си и на нас.

Наско реагира обидено:

- Аз очаквах да се зарадваш, а то какво? Получих само упреци и наставления! Ще направя каквото съм намислил и точка! – затвори телефона обидено.

След този разговор алпинистът повече не отговаряше на телефонните обаждания на Андрей. Така се изтърколиха седем дни и ето, че Наско се появи в ефира на телевизията в най-гледаното време на шоуто.

Андрей, Мария и Трифон се бяха настанали около малката масичка в квартирата на Андрей и очакваха със свити сърца представянето на своя другар. На телевизионния екран се появи логото на предаването и тримата впериха очи в телевизора.

Залата бе препълнена от желаещите да го видят наживо. Водещият представи на публиката госта си. Както бе по сценарий, Наско изчезна от сцената, за да се появи след миг в най-отдалечения ъгъл на залата. Публиката бе в екстаз! Наско отново се появи на сцената под бурните овации. Последва покана на зрители от публиката за участие в демонстрацията с телепатията. Наско разкриваше тайните мисли на избраните от водещия зрители за голяма тяхна изненада. Изкарваше наяве и съкровени желания, и прикривани пороци. Част от жертвите на този експеримент се завръщаха зачервени от възмущение и обида по местата си, други просто напускаха залата отвратени. След това, следвайки сценария, водещият го покани да разкаже как е придобил способностите си:

- Наско, явно е че всичко, за което ни се похвали е вярно. Невероятни способности, които ще създадат революция в човешкото развитие. За първи път в историята на човечеството видяхме истинска демонстрация на телепатия и телекинеза. Разкажи нещо за себе си – кой си, от къде си!

Наско, който бе на върха на щастието заобяснява с охота:

- Ами аз съм си обикновен човек като всички. Роден съм тук, в София. На 30 години съм и съм ерген – засмя се предизвикателно. Вълна от въздишки се понесе в женската част от аудиторията. Наско стана и се поклони театрално. Водещият продължи да води интервюто:

- Разкажи ни как придоби тези способности, ще ни бъде интересно на всички.

- Всичко започна с намирането на една пещера в Странджа– започна тайнствено Атанас – Аз съм добър алпинист и успях да вляза в нея. Вътре след много перипетии и опасности стигнах до една тайнствена зала, където придобих тези способности оставени ни от извънземни, посетили Земята преди три хиляди години.

- Ще ни покажете ли на тази карта, къде точно се намира тази пещера? – шоумена посочи към огромния екран, където се бе появила подробна карта на Странджа. Това не влизаше в предварителния сценарий и Наско се усети:

- За сега смятам да не показвам точното местоположение на тази пещера. Но ако някой отправи финансово предложение ще помисля по въпроса – хитро изражение се появи на лицето му.

- Какво друго открихте в тази, хм .. пещера, приятелю – интимничеше водещият.

- Портал към един нов свят – нова планета, девствена и прекрасна. Тъй като ресурсите на нашата Земя са доста изчерпани, смятам, че можем да разработим този нов свят. Да го очовечим един вид – заяви самоуверено Атанас.

Втренчени в телевизара, лицата на останалите трима пътешественици помръкваха все повече.

- Не мога да повярвам… – прошепна Андрей – освен, че си присвои откриването на пещерата, Атанас е решил да продаде и откритието ни.

- Трябва да действаме бързо, да го изпреварим – Трифон не беше на себе си – този ще доведе най-големите сребролюбци и мошеници и ще опорочи чистия свят на Райската планета!

- Не можем да допуснем това! – Мария се бе зачервила от негодувание.

- До края на шоуто остава половин час – погледна часовника си археологът – ще отида да скрия жезъла! – и изчезна от стаята.

- Ако искаш да приемем това сензационно изказване за истина, ще трябва да ни покажеш планетата наживо – позасмя се невярващо водещият. Атанас бръкна във вътрешния джоб на сакото си и изкара плик с няколко снимки които подаде на шоумена.

Реакцията на шоумена след като разгледа снимките бе поразителна :

- Не може да бъде, не са фалшиви нали?

Операторът на предаването не се стърпя и излезе на сцената. Водещия му подаде снимките :

- Пепи, пусни ги на големия екран. Заслужава си да се видят от всички зрители.

Скоро зрителите от залата и тези пред малкия екран ахнаха от изображенията на които станаха свидетели. Ясно се виждаха извънземните непознати пейзажи, двете изгрели луни на новия свят, както и селището на траките. Въпроси от публиката заваляха към алпиниста. Понесъл се на гребена на славата, Атанас отговаряше високопарно. Времето на телевизионното предаване изтече, операторите отпуснаха извънредно време поради небивалия интерес. Във времето на шоуто, рейтингът на телевизията постави исторически рекорд.

- Върнах се! – Андрей се материализира с жезъл в ръка. Мария и Трифон го погледнаха облекчени.

- Какво ще правим сега? – запита младото момиче – Този човек пощуря, открие ли, че сме взели ключа за портала между планетите, ще насочи глутницата към нас и ще ни гони до дупка.

Трифон погледна към Андрей:

- Предлагам да взема жезъла и да се прехвърля на Райската планета. Там той не може да проникне и да го вземе. Тук на Земята нищо не ме задържа. Така ще спасим този непорочен свят от недоброжелателни посегателства. Ще се появявам периодично на Земята – да речем един път месечно и ще ви се обаждам. Когато се почувствате, готови ще преминем заедно. Какво ще кажете приятели?

Андрей кимна в знак на съгласие:

- Добре, Трифоне. Това май е единствения начин да опазим девственият свят на Едем... А за да не нахлуят в пещерата вредни елементи, остави енергийния щит включен. Така, освен Атанас и нас, никой не ще може да проникне в района.

Следва продължение.

06 Януари 2017г.