Новото начало (Част 3)

ЕКСПЕДИЦИЯТА

Точно след седмица старото пежо на археолога се задъхваше по черния стръмен път от Малко Търново към върха Голямо Градище. Колата бе претъпкана с багаж за къмпингуване и катераческата екипировка на Атанас. Въпреки неудобството на пътуването, цели седем часа натъпкани като сардели в малкия автомобил, четиримата авантюристи бяха в чудесно настроение, завладени от еуфорията на пътешествието. Най-после стигнаха края на черния път, по който старото пежо даде всичко от себе си. С последно изгърмяване на измъкналото се гърне, нещастното возило обяви края на съществуването си. От тук следваха четири километра трамбоване по баира и четиримата приятели с шеги и закачки замаршируваха нагоре. След час време, задъхани и попотени, стигнаха до изоставения лагер на археологическата експедиция в края на разкопките и нахвърляха тежките раници по изпотъпканата прегоряла трева. Разпънаха двете палатки, посуетиха се около хранителните запаси и тримата мъже се отправиха в пущинака за дърва, а Мария се зае да приготви храната, която бяха взели със себе си. Скоро весел огън пламна в обграденото с камъни огнище, над което в калаено котле къкреше импровизирана чорба.

Издължените сенки на околните скали скоро потъмняха, заревото на последните слънчеви отблясъци се стопи зад хоризонта. Така вечерта завари младите хора насядали около лагерния огън. Разговорът се въртеше около утрешната организация по търсенето на пещерата.

- Трябва да разделим района на участъци, тримата ще търсим заедно, а Мария ще наглежда лагера – като истински стратег говореше Наско.

- Утре ще ви покажа къде паднах и намерих плочата – добави Андрей, почесвайки се по поотминала цецина – не е далече от тук.

- Да, не е лошо да започнем точно от там. Всъщност логиката ми говори, че пещерата на Залмоксис ще е точно там.

- Най-вероятно е замаскирана или пък със затрупан вход – щом досега местните не са я открили? – разсъждаваше на глас Мария.

Късно вечерта огънят загасваше и само червените звезди на жаравата блещукаха в мрака. Един по един лагерниците се оттеглиха в палатките и скоро до слуха на Андрей и Мария, които деляха едната палатка достигна дуета от басово хъркане идващо от съседната такава. Мария се захили :

- Е, тази нощ няма да чуем щурците.

- Това остави, ама как ще заспим? – мъченически изпъшка Андрей, обръщайки се на една страна в тесния спален чувал – пък и тези комари ще ни изпият кръвта – плесна се по врата отчаяно.

Септемврийските утрини в планината ставаха все по-хладни, затова рано сутринта на другия ден двамата историци посрещнаха изгрева на слънцето сгушени под родопско одеяло и греейки се на току-що стъкнатия огън. След около час останалите двама се събудиха и с охкане и пъшкане изпълзяха от малката палатка. Последваха оплаквания от твърдата земя и несгодите на лагерния живот, посрещнати от йезуитската усмивка на Мария. Изпиха по един горещ чай, потръпвайки от сутрешния хлад. Тримата млади мъже нарамиха раници и тръгнаха към пътеката. Слязоха в дола до чешмата, поогледаха, повървяха по течението на ручея, но не видяха нещо, което да им подскаже наличието на пещерни образувания, нито пък някакви следи от човешка дейност. Към обяд решиха да се приберат в лагера.

- Загубихме си времето в този дол – обади се Трифон, гребейки с лъжицата от граховата консерва, претоплена на огъня.

- Прав си, да вземем да огледаме храмовия комплекс ли? – двоумеше се Наско.

- Да отидем към мястото където паднах, малко е стръмно, но с въжетата ще стигнем до дъба, в който спрях – предложи Андрей.

Останалите одобриха предложението и в ранния следобед се отправиха към усоето, където бе пропаднал Андрей. Спуснаха се по сипея. Стигнаха до стария дъб, където бе спряло падането на археолога и се заоглеждаха. Наско провеси алпинисткото въже в отвесната урва, постави скобите и се заспуска бавно по отвесната скала. На около десет метра височина, спускането спря и двамата чуха развълнуваня му глас:

- Момчета, тук става интереснооо! На скалата има фигура на жена с котешка глава и голееми цици!

- Насе, да не ти се привижда, може да е естествено образувание... – обади се Андрей.

- Чакай малко – чу се отдолу – виждам и дупки в скалата – като че ли е имало изнесена площадка тук.

След като направи няколко снимки на видяното, Наско се покатери обратно при другите. Тримата разгледаха внимателно снимките.

- Да наистина изглежда да е правено от човек, ето, вижте острите нарези от инструмент – професионално обясняваше Андрей – дупките са за поставяне на дървени колове и явно са поддържали площадка.

- А дали е видима от дъното на урвата? – запита се Трифон.

- Не, само когато застанеш точно срещу нея – обади се Наско, клатейки отрицателно глава.

- А, тук виждам още дупки в скалата. Постепенно отиват нагоре към терасата, на която стоим, обаче са запълнени с пръст. Май е имало дървено стълбище – набитото око на археолога си каза думата.

- Хитро – обади се Трифон – случаен човек трудно би намерил това местенце.

Решиха Наско и Андрей да се спуснат отново до обработената скала, докато Трифон оставаше на терасата, за да ги осигурява. Скоро двамата висяха пред релефа. Андрей се впечатли:

- Майсторска изработка, виждал съм фотографии на египетските изображения на богинята Бастет – едно към едно е. Кой би изработил барелеф на египетска богиня тук – в Странджанския пущинак?

Въпросът остана да виси в пространството, след като Наско почука с пикела си в едва видима издатина под фигурата, в отговор на което последва безшумно пропадане на част от скалата навътре. Зейна добре оформена дупка с размер метър на метър. Двамата приятели се спогледаха, Наско включи джобното си фенерче и насочи светлинния лъч в тъмнината на появилата се дупка.

- Виждаш ли нещо? – попита нетърпеливо Андрей.

Атанас поклати глава:

- Коридор, изсечен в скалата. Не виждам дъното. Какво предлагаш?

- Да се качим горе и да помислим. Нужно е време въздухът в пещерата да се опресни – реши Андрей и двамата се заизкачваха обратно.

Трифон изслуша внимателно разказа на двамата си приятели и каза:

- Май улучихме бингото. Вижте какво открих докато се забавлявахте там долу – и ги поведе настрани. Сред ниския храсталак се виждаше разчистена скала в която имаше изсечени стъпала. Стъпалата водеха точно към ръба на скалата.

- Изглежда е имало изсечен път към пещерата, сега покрит с тънък слой пръст и храсти. Затова и не сме го видели. Да се връщаме горе в лагера. Трябва да обмислим какво да правим нататък.

Тримата се заизкачваха през храсталаците към лагера. Тук ги посрещна апетитна миризма, идваща от къкрещото котле на огъня. Мария свещенодействаше с голяма лъжица в ръка и Наско не се стърпя:

- О, богиньо на вкусната храна, напълни нашите гладни стомаси с божественото нещо, което ври на огъня и мирише така апетитно!

Мария посрещна със смях закачката и влезе в тона на шегаджията:

- Заповядайте, странници, на скромната трапеза да хапнем, каквото бог дал!Кажете сега о, вие смели откриватели, намерихте ли пещерата на Аладин, или се будаляхте напразно по баирите?

Андрей се приближи до нея и целуна театрално нацупените устни на младото момиче.

- Намерихме барелеф на Бастет, пред входа на една пещера – прошепна заговорнически той и се отправи към палатката, за да свали мокрите си от пот дрехи.

Интерес блесна в очите на студентката от историческия факултет, но момичето изчака стоически всички да се нахранят, след което невинно попита, потропвайки с писалката по корицата на голям бележник:

- Какво да напиша в дневника на експедицията за този ден, драги ми господа?

Наско погледна останалите двама мъже, поокашля се и с подправен дебел глас каза:

- Обобщено – открихме следи от незнайно как попаднал на отвесната стена барелеф на египетската богиня Бастет и вход на скрита пещера, за която предполагаме ,че е използвана от жреца Залмоксис за неговите превъплъщения.

- Чакай, това звучи много смело! – песиместично издума Мария и погледна въпросително към Андрей.

Археологът лежеше на една страна със стрък суха трева между зъбите и гледаше замислено езиците на огъня. Без да поглежда към никого, той бавно каза:

- Невероятно, но факт! Защо ли не се учудвам? Според стария Херодот, Залмоксис е пътувал в Египет, с какво се заминавал там обаче – не знаем. Докато не влезем в пещерата, ще си останем само с догадките. В института се говореше навремето под сурдинка, мисля 1981 година беше, че партийните величия и техните протежета от бившето УБО са ровили нещо из този участък на планината и са изровили огромна дупка, обаче не са намерили нищо съществено. Доколкото си спомням, ставало дума за търсене на извънземни артефакти и се е споменавало името на Бастет. Изобщо луда работа...

- Разбрах, в дневника записвам: След като Слънцето удари в главите тримата изследователи, те получиха масова халюцинация, съдържаща видения на хора с котешки глави и тайни пещери.

- Не Мария, истина е. Не те занасят. – Трифон гледаше сериозно пред себе си.

- Добре, сериозно сега: да видим как ще процедираме утре. Да направим организация за влизане в „Тайната пещера“ завърши Наско.

Андрей се прокашля, всички погледнаха към него :

- Предлагам както и днес, Мария да остане в лагера, ние с Наско ще влезем в пещерата. Мисля, че двамата сме най-подготвени за работа с алпинистката екипировка, а Трифон ще ни осигурява. Ще поддържаме връзка по портативните радиостанции.

- Значи – две раници с въжета и оборудване, батерии, ножове, телефони, вода, компас, бележници, фотоапарата и някой шоколад за всеки случай. Каските с челниците също – изброяваше Наско на глас.

Трифон поклати глава в съгласие. Мария се прозя:

- Хайде да лягаме, утре ни чака труден ден.

Все още под еуфорията от преживелиците през изминалия ден, четиримата дълго се въртяха в спалните чували, докато заспят.

06 Януари 2017г.