Новото начало (Част 2)

ВЗЕТОТО РЕШЕНИЕ

След безсънна нощ в дълги размишления и много колебания, Андрей реши да сподели откритието с най-близките си приятели. Едва заспал с пропукването на зората, сънува кошмари. В съня си пропадаше в бездна, викаше за помощ и виждаше високо над себе си любимото лице на Мария, което се преобразяваше на котешко и протягаше ръце към него, а той падаше и падаше и не можеше... да се върне. Изведнъж човек, облечен в жречески дрехи, с дълъг каменен нож, се изправи пред него и със заплашителни жестове го пъдеше от разкопките, където неочаквано се бе озовал.

Ученият се събуди недоспал и с главоболие. Стана от леглото и се затътри към банята замаян. Пусна студената вода и дълго стоя под живителната струя. Половин час по-късно, загърнат в хавлията, с прояснени мисли и изтласкал кошмарния сън дълбоко в подсъзнанието си, Андрей грабна телефона и набра номера на Наско. В слушалката чу, сигнал „свободно“, след което в ухото му се изля топлия баритон на приятеля му:

- Ооо, Индиана, здрасти! Върна ли се в цивилизацията, или още гониш Михаля по чукарите?

Андрей се захили в слушалката на старата шега и през смях отвърна:

- Михаля не можах да хвана, ама имам голяма изненада. Насе, свободен ли си да се видим довечера на мой терен?

От отсрещната страна се чу страдалческо изсумтяване:

- Утре ще пътувам до Пловдив по работа, трябва да почина тази вечер, Андро. Да го оставим за след седмица, бързаш ли много?

- Не става брат, изгарям отвътре! Смили се и жертвай вечерната си почивка в имени брата своего!

Няколко секунди човекът от другата страна на линията мълча, явно преценявайки жертвата, която трябва да понесе в името на старото приятелство:

- Добре Андро, довечера в осем съм при теб. Ама без запои до зори! – В слушалката се чу сигналът на затворена телефонна линия. Археологът с облекчение погледна към тавана, отпи от горещото кафе и изохка – беше изгорил езика си. Мислите му се понесоха назад във времето.

Наско бе приятел от гимназията. В клас седяха на един чин и макар че имаха различни характери и темперамент, се разбираха чудесно. По-късно, след средното училище пътищата им се разделиха, но старото приятелство остана. Насето, както галено наричаше приятеля си, записа в Спортната академия и сега се занимаваше с „изнамирането на уреди за алпийско и скално катерене“, както сам обобщаваше работата си. Отделно в свободното си време се занимаваше със скално катерене. И не на последно място, като поклонник на криминалния жанр, се увличаше от решаването на сложни ребуси и загадки.

Андрей доизпи кафето, нахлузи широкия домашен анцуг и потърка замислено челото си. Ръката му се поколеба на телефонната слушалка. Вторият човек, на когото искаше да се обади, бе приятеля му Трифон. Сам по себе си Трифон не бе идеалният човек за компания. Завърши политология, но така и не можа да намери място в джунглата на политиканите. Остана настрана от лъжата и лицемерието, отвратен от самозванците, които управляваха държавата уж в името на народа. Някога, като студент, сериозен и търсещ истината в чистия ѝ вид, той винаги успяваше да остане извън купонджийските студентски събирания, където се чувстваше не на място. За сметка на това, притежаваше най-аналитичния ум, който Андрей бе забелязвал сред приятелите и познатите си. Трифон не веднъж го бе втрещявал със своите нестандартни анализи и изненадващи изводи, които по правило винаги се оказваха верни.

Ръката му бавно набра втория номер . От отсрещната страна се чу сериозен глас:

- Трифон Петров на телефона, слушам. – Андрей винаги се стягаше от това представяне на странния си приятел.

- Трифоне, здравей, Андрей съм. Имаш ли минутка за мен?

- Здравей Андро, как така се сети за мен?

- Трифо, имам нужда от помощта ти. За решаването на една задача. Ще дойдеш ли довечера в осем в квартирата? Не е за телефона, разбираш...

Трифон като че ли се поколеба. Археологът почти чуваше как компютърът в главата на приятеля му прехвърля файлове с информация. С едва чута въздишка, Трифон изстреля:

- Добре, довечера ще дойда. До скоро. – свободният сигнал прозвуча в слушалката.

Андрей се надигна, облече костюма си и тръгна към Деканата, където трябваше да представи на професор Григоров доклада с резултатите от тазгодишната експедиция на Голямо Градище в Странджа. Целият му ден отиде в тичане из канцелариите в опит да се пребори с бюрокращината в счетоводния отдел. Бележките за изплатените бюджетни средства по време на летните разкопки бяха в пълен хаос, записките за платени материали – също. Привечер, преборил се с „Десетоглавата змия“ , както наричаха счетоводството, излезе навън с въздишка на дълбоко облекчение.

По-късно вечерта, след като пристигнаха всички поканени, археологът стана и донесе лист хартия, на който бе копирал надписа и знаците от каменната плоча. Мария изкара стек бира от хладилника, а Андрей се изкашля и накратко разказа историята с намирането на плочата. Добави и своето откритие в библиотеката. След разказа той обобщи, подавайки листа на Наско:

- Надписа разчетохме, но символите не можем да разгадаем. Дюси не дава отговор на този въпрос в своите пътеписи. Атанас разгледа внимателно листа, след което го подаде на Трифон. Той намести малките си кръгли очилца на носа си и се вдълбочи в картинката. Настана тишина, нарушавана единствено шума на климатика. След известно време Трифон вдигна глава и пророни:

- Интересно… да, много интересно.

Наско, който по природа бе импулсивен, загримасничи:

- Само до този извод ли стигна: „Интереснооо“? – и продължи – Не знам какво мислите че сте намерили, обаче тези истории с телепортации и телекинези, определено ме заинтригуваха. Мисля, че ако плочата е била горе в храма..., дали този жрец не подсказва за тайно помещение под този храм.

- Не, определено не е там. Георадарът не отчете кухини под погребалната ниша – разочарова го Андрей.

- Добре: захвърлена плоча, жрец, който иска да скрие нещо от хората... някъде където ще е достатъчно скришно … – издума Наско замислено.

Трифон, който си мълчеше досега, каза озадачен:

- Символите показват, че нещото, каквото и да е то, е скрито в пещера: и змията, която влиза в земята, и текста на този, ааа… как се казваше... Залмоксис. Едва ли е скрил нещото в храма, където концентрацията на хора ще да е била голяма. По-скоро на уединено място, в някоя земна кухина например.... , а тогава хората... чакай малко! Къде са се намирали селищата? Далеко ли от светилището?

- Най-близките поселища, обслужвани от храмовия комплекс, са на километри – по поречието на Велека и притоците и.

- А откъде този жрец има познания, неизвестни за останалите? Да не са му дошли свише? – попита иронично Наско.

- Да, интересен въпрос. Според Херодот, този Залмоксис построил една подземна стая, подземно жилище, където прекарал три години, за да се появи отново на четвъртата и да убеди траките във възможността за постигане на безсмъртието. Според свидетелството на Страбон, Залмоксис се оттегля в пещера на свещената планина Когайон , която според мен погрешно локализират на север от Дунав. Твърде възможно е така да се е наричала част от днешна Странджа. Интересно е също, че Залмоксис по-късно е обожаствен от гетите – поклати глава замислено Мария.

- С какво един жив човек може да впечатли своите съвременници дотам, че да го обявят за бог? – заби Трифон правилния въпрос и си отговори сам – можел е нещо което другите не могат, в очите на съвременниците му дарбите, които е имал са изглеждали като божествен дар.

- Херодот, бащата на историята, е писал, че научил от елините, които живеят по Хелеспонта – съвременните Дарданели и по Понта – респективно Черно море, че Залмоксис наистина е съществувал. Залмоксис пътувал из Египет и донесъл на хората от там мистичното знание за безсмъртието на душата, като учел траките, че след като умрат, ще отидат на едно място, където ще се наслаждават вечно на всевъзможни блага. Лично аз смятам, че траките са били свидетели на способностите му. Изчезването и новата му поява са в пряка връзка със способностите на посредник между света на хората и света на боговете и го превръща в проповедник не само за обществото, но и за божествените сили. Ето защо Залмоксис е бил възприеман и като човек, и като бог. Той е и цар, и жрец едновременно – характеристи-ки, които не си противоречат в кулутурата и традициите на траките. Според Хезихий, лексикограф от V век от н.е., при завръщането си в Тракия, Залмоксис отишъл най-напред в нейната югоизточна част, което не е случайно. Дефакто, жрецът е произхождал точно от племето на астите. Там той „научил първенците сред астите да се събират и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат“ и по този начин им разкривал съкровените тайни на безсмъртието – додаде Андрей.

Наско плесна с ръце :

- Ами да, летял е във въздуха, появявал се е от нищото ... и така...

- Фантасмагории – избоботи Трифон – взел им е акъла с фокуси!

- Дали пък не е открил нещо в по-старите текстове на египтияните или минойците… – мислеше на глас Андрей.

- Чакай, като каза минойците – ами минотавър, лабиринт, подземен лабиринт..., жена със змии в ръцете.. – Наско стана и се заразхожда ентусиазиран.

- Седни, че ми правиш течение, не мога да мисля! – сряза го Трифон.

След още час препирни, въпроси без отговор или пък с множество отговори, Андрей предложи:

- Да обобщим сега: Имаме признание за свръхестествените сили на Залмоксис. Значи жрецът е открил нещо, най-вероятно скрито в земята. Разбрал е че, съвременницете му не са готови в по-голямата си част за тези скрити познания. Оставил е надпис с указания за бъдещите поколения.

- Трябва да намерим тези скрити знания. Смятам да търсим пещера в района. – вметна Наско.

- Да. И аз мисля, че трябва да търсим пещера – съгласи се археологът – Със Залмоксис са свързани четири обреда: събиране в андреона – стая, зала, предназначена само за мъже, оттегляне в подземното жилище или в пещерата, човешките жертвоприношения, стрелбата с лък към небето.

- И аз се включвам – бавно изрече Трифон.

- Кога тръгваме, още утре си пускам отпуската– ентусиазиран, Наско вече пътуваше наум към Странджа.

- Мария, ти ще останеш ли тук в София? – попита учения.

- Тръгвам с вас, старче. Прекалено интересно стана, не е за изпускане това – Мария се усмихна мило.

Андрей вдигна рамене:

- Ами лекциите в университета?

- А, те започват чак след месец! Дотогава все ще се върнем, нали?

- Предлагам да тръгнем след седмица. Да имаме време да се приготвим – предложи Андрей, като оглеждаше съмишлениците си един по един. Всички се съгласиха.

Нощта беше на предела си. Първите признаци на зазоряването бяха налице. Четиримата заговорнически стиснаха ръцете си и се разделиха.

06.01.2017