Новото начало (Част 10)

БЯГСТВО ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ

Трифон бе завършил подготовката за приемането на нови заселници на Райската планета. Новото селище от двуетажни фамилни къщички чудесно се вписваше в парка, който успяха да засадят през изминалите два месеца. Малкото естествено езеро, в което се вливаше кристално чист поток придаваше допълнителна красота на пейзажа.

„Благодарение на нашите местни приятели и техните роботи, успяхме да се подготвим за няколко хиляди човека. Останалото новите заселници ще трябва да си произведат сами.“ – огледа се младият мъж, удовлетворен от свършената работа.

- Красиво е, а колко оживено ще стане след като се насели с хора! – Ямба погледна със светнали очи към сериозния очилат мъж до себе си. След това фамилиарно го хвана под ръка и се сгуши на рамото му.

Трифон погледна усмихнат внучката на Астрей: „Ако някой ми бе казал преди два месеца, че ще срещна любовта на живота си на друга планета, определено щях да го посъветвам да се прегледа при психиатър.“ А на глас каза:

- Време е да се върна на Земята и да пусна съобщението за набиране на кандидати за заселване в интернет. Пък и да се чуя с Андрей и Мария. А Наско вече трябва да е станал световна медийна звезда – добави със сарказъм.

- Добре скъпи, знам че трябва да се върнеш. Ще те чакам, обещай ми да не се бавиш в този твой странен стар свят.

Трифон кимна с глава, наведе се и целуна момичето по дъхавата меденоруса коса. Двамата се отправиха пеш към селището на траките, където Трифон щеше да се раздели с всички, които така приятелски и добросърдечно го бяха посрещнали и помогнали. По пътя политологът мислеше: „Как е възможно човешки същества от един вид да създадат така коренно различни общества и ценностни системи? Не мога да си обясня. Възможно ли е само един грешен ген да доведе до такава разлика?“

Скоро стигнаха до първите каменни къщи, където срещнаха групичка от весели деца. Малчуганите весело ги поздравиха и подминаха сред гълчавата си към близката поляна. Трифон ги изгледа с копнеж:

- Колко безметежно и щастливо живеят! Нямат какво да делят, човешката завист и егоизъм, които процъфтяват на Земята, са им чужди.

Ямба го погледна дяволито:

- А дали нашите деца ще се присъединят скоро към тях?

Трифон се засмя от сърце:

- Да, така смятам. Нека да приключа със задълженията си на Земята, след това ще се заемем с тази така сладка задача.

Скоро стигнаха къщата на Астрей. Старецът излезе на пруста и двамата млади сърдечно го поздравиха. Жрецът отвърна на поздрава и попита:

- Е, готово ли е всичко за бъдещите поселници? Проверихте ли това – електричеството , нали така се казваше?

- Да, роботите са се справили чудесно. Интересно как го измисли Бастет – производство на ток директно от звездната радиация. Наистина блестяща идея!

Старецът поклати глава доволен. Трифон се засуети:

- Е време е да тръгвам, ще гледам да не се бавя много...

- Върви, ние тук ще те чакаме… – сълзи заблестяха в очите на Ямба. Сърцето на мъжа се сви при мисълта за раздялата. Трифон целуна девойката по разплаканите очи, стисна ръката на Астрей и натисна сферичката на жезъла.

Озова се в залата с холограмата и се огледа. Нямаше никакви съобщения от Андрей и Мария.

„За да ги намеря, ще трябва да се върна в София“. Трифон прибра жезъла във вътрешния джоб на палтото и насочи мисълта си към квартирата на археолога. Скоро позвъни на входната врата. Не последва никакъв ответ. „ Къде си?“ насочи мисълта си към него. Отново никакъв отговор. Политологът се замисли. Изкара телефона и с нежелание набра номера на Андрей. Операторът автоматично издекламира: „В момента няма връзка с този номер. Моля, обадете се по-късно!“.

Трифон се поколеба, сви рамене и се намери в дневната на приятеля си. Беглия оглед, който направи, не му донесе нужната информация. Жилището изглеждаше като набързо изоставено. Разхвърляни дрехи, отворени гардероб и чекмеджета. Потръпна от студената въздушна струя, влизаща през притворената балконска врата. „Квартирата изглежда като набързо изоставена, а отделно някой се е постарал да обърне всичко с краката нагоре. Този някой е търсил нещо, какво точно – мога само да гадая.“ Зачуди се накъде да тръгне. Нямаше никаква идея къде да търси приятелите си . Накрая пусна съобщение „Потърси ме!“ и напусна квартирата на археолога.

Озова се в собствения си апартамент. Огледа се внимателно за следи от чуждо присъствие. Не откри такива и поуспокоен включи стационарния компютър. Скоро на екрана излезе логото на интернет портала. Трифон набра предварително подготвения текст с условията за набиране на кандидати за населване на Райската планета и го пусна във всички социални мрежи. Текстът бе с превод на основните говорими езици на планетата. Кандидатите трябваше да отговарят на поредица от изисквания и да покажат завидна интелигентност. Последен решаващ тест щеше да бъде самият жезъл, който бе програмиран да пропуща през портала само човеци, при които липсваха гените на саморазрушението, склонност към убийство, властване и алчност. Трифон остави и обратен адрес за връзка. След като приключи със задачата, политологът по стар навик набра криминални вести от столицата. Погледът му се спря върху малко каре в което се споменаваше за намерени два трупа на американски граждани в жилище в квартал Банишора. Фотосът, придружаващ съобщението, привлече вниманието му. „Няма съмнение, квартирата на Андрей!“ възкликна изненадан, беше я познал по случайно хванатата снимка на стената изобразяваща Андрей заснет на по време на разкопки някъде из Родопите. „В какво си се забъркал приятелю? Как да ти помогна?“ Трифон въздъхна тежко, изключи компютъра и се засуети из апартамента, опитвайки се да навърже случилите се събития.

Андрей, държащ в ръце отпуснатото тяло на Мария, се намери на мегдана на селото. Наоколо дебелият сняг бе затрупал улици и дворища. В мрака се виждаха тук там светли петна от прозорците на малкото населени къщи. Огледа се наоколо и напрегна паметта си: „Къде каза Мария, че се намира къщата на дядо ѝ?“ Сети се: „На сто метра от мегдана, по първата улица вдясно“ - и закрачи през снега. Дворните кучета залаяха в далечината. Задъхан, ученият стигна пред двукатна къща, през спуснатите пердета на прозорците се процеждаше светлина. Тук двете кучета лаеха изключително яростно. Така лаеха обикновено когато стопаните са в дома. Мария се размърда в ръцете му, погледна лицето му изненадано и се опита се да се изправи :

- Къде сме Андрей? Какво става с мен? – въпросите идваха накъсано, на пресекулки от пресъхналата ѝ уста.

- В Заноге, както пожела, любов моя. Само че не мога да се ориентирам това ли е къщата на дядо ти?

Мария се огледа, потръпвайки от студа. Междувременно вратата на къщата се отвори и под съпровода на бесния лай се чу:

- Кой е там? – Мария позна гласа на дядо си.

- Аз съм дядо, Мария. Вържи, моля те, кучетата да влезем.

Дядото се засуети, включи външната лампа и навика кучетата. Скоро шум на стъпки по хрущящия сняг се примеси с квичене и скимтене.

- Влизай, дъще, прибрах животните в хамбара – извика стареца.

Андрей бутна външната портичка и придържайки залитащата още Мария, влезе в двора. Дядо Петър се спусна към тях:

- Как си чедо, лошо ли ти е?

Баба Цвета излезе на пруста и направи път на двамата:

- Влизайте, влизайте деца, че навън е кучи студ!

Двамата влязоха в затоплената стая и Мария се стовари върху миндера, постлан с овчи кожи. Андрей се оглеждаше любопитно, топлейки премръзналите си пръсти на печката. Баба Цвета се засуети около внучката. Дядо Петър пусна кучетата в двора и влезе последен. Мълчаливо огледа обстановката. Мария проговори отпаднало:

- Бабо, дядо, запознайте се с Андрей – моят приятел.

Андрей подаде ръка на старците. Бабата не се стърпя:

- Къде кри досега това хубаво момче, щерко? Що не го доведе по-рано, да го видим, да поприказваме?

- Нямаше как, бабо, той е преподавател в университета – зает е от сутрин до вечер.

- Как решихте, чедо, в този лют студ да дойдете тук в село?

- Дълга история, бабо, гонят ни лоши хора.

- Ще направя по една греяна ракия. – дядо Петър взе джезвето и влезе в килера.

Баба Цвета покри краката на Мария с домашно плетен шал:

- Гладни ли сте? Едни яйчица да ви изпража, с домашна наденичка, а? – разшета се, постави шарена покривка на масата и нареди пръстени чинии. Дядото се върна с пълно бърдуче и преценявайки с поглед че моментът вече разрешава, се обърна към внучка си:

- Разказвайте сега, как се сетихте да ни дойдете на гости?

Мария поклати глава неопределено:

- По-добре да каже Андрей. Аз помня само как някакъв тип ми натика влажна кърпичка в лицето. След това се съвзех тук на село.

Седнаха около масата, пред набързо подредената трапеза. Дядо Петър наля греяна ракийка в малки керамични чашки и вдигна наздравица. След като отпиха, Андрей сбърчи чело при спомена и разказа всички перипетии, през които бяха минали. Около масата се възцари мълчание, нарушавано единствено от воя на вятъра.

- Тези хора няма да се откажат да ни гонят Андрей! Щом веднъж са ни нарочили , ще ни гонят до дупка. Виж какво са направили с Наско – изстискали ли са го като лимон и са го убили. Същото чака и нас. Истински късмет е, че сме тук сега. Но не можем да се крием вечно на село. Въпрос на време е да ни открият.

- Така е. Мислех да заминем на Райската планета. Там няма как да проникнат без жезъла.

- Да, но как ще се свържем с Трифон. Ключа за портала е в него. Да го чакаме на Голямо Градище в защитения от силовото поле периметър е немислимо. Трябва да му оставим съобщение.

- Да, това забравих да направя. Ще се наложи да се върна в София. Ти ще останеш тук. Надявам се да не надушат това убежище следващите няколко дни.

Мария се съгласи с него. Скоро светлините в къщата угаснаха и обитателите ѝ си легнаха.

Купър избухна, след като научи новината за смъртта на двамата агенти. Мразеше провалите, особено глупавите: „Двамата идиоти се бяха оставили на някакъв си археолог да ги надхитри. Не само това, но и да ги елиминира. Какви некадърници, Господи!“ Беснееше в кабинета си и замисляше отмъщение. „Ще го убия бавно и мъчително… Ооо, но преди това той ще гледа смъртта на приятелката си.“ След като гневния изблик премина, шефът извика четирима от най-кадърните хора в агенцията и ги запозна със случая. След като им предаде цялата информация, Купър завърши:

- Действайте бързо и експедитивно. Вие двамата, използвайте хеликоптер от базата ни в Безмер, за да елиминирате руснаците, които вече са заели позиции около върха. А вие – посочи останалите агенти той – този, археолога и приятелите му пратете в гроба, след като вземете жезъла. Не искам никакви издънки. А този Райнов, не пипайте – той ще върши добра работа за в бъдеще.

Агентите кимнаха и напуснаха кабинета на началника. Без разтакаване всеки се зае да се подготви за операцията в България.

Рано на сутринта Андрей си взе довиждане с Мария и старците и се върна в София. Бе подготвен, че е търсен и от свои, и от чуждите служби. Затова се телепортира сред оживения през това време на деня площад „Славейков“. Огледа се внимателно, загърна се зиморничаво в яката на палтото и включи телефона. „Потърси ме“ излезе пропуснато съобщение от вчера. Подателят бе Трифон. Импулсивно набра номера на политолога. След третото прозвъняване, приятелят му се обади:

- Ти ли си, Андрей? – чу едва чуто припукване в сигнала. „Подслушват ме, мамка му!“ – помисли си ученият:

- Аз съм. Вкъщи ли си?

- Да, снощи се прибрах. – Трифон звучеше уморено.

- Идвам при теб, подслушват ни – Андрей изключи телефона и се озова в апартамента на приятеля си. Завари го да прави кафе по домашен халат.

- Голям късмет, че ме намери, смятах да се връщам на Райската планета – здрависаха се топло – Видях в новините, че си се забъркал в убийство. Какво стана в квартирата, къде е Мария?

- Дълго е за разказване. Трябва да изчезваме. Всеки момент може да имаш нежелано посещение.

Трифон го изгледа подозрително:

- Толкова лошо ли стоят нещата ?

Андрей кимна:

- Ще ти разправям в движение. Обличай се и не забравяй жезъла. Цялата суматоха е заради него. Трифон не чака втора подкана. Заоблича прилежно сгънатите си дрехи, провери жезъла във вътрешния джоб на палтото и се вчеса пред стенното огледало. Андрей, който слухтеше на външната врата, изпрати мисловен сигнал: „Бягай! Среща в пещерата!“ след което изчезна. От външната страна се чу заповедно:

- Отваряй! – прозвучаха два изстрела и касата на вратата избухна в облак от отломки.

Трифон се телепортира в мига, в който маскираните тежко въоръжени мъже без опознавателни знаци нахлуха в апартамента.

- Изпуснахме го, мамка му! – изпсува водачът им, като влезе навътре в апартамента – тук няма никой.

Единият от мъжете махна маската от главата си, погледна към забравената кафе-машина, от която със съскане кафявата течност се стичаше по вратичката на кухненския шкаф. „За една бройка, ги изтървахме!“ – изрита той стола, който препречваше пътя му. А отрядът от наемници бе тръгнал веднага след подслушания разговор между двата обекта. „За малко да успеем!“. Вдигна телефона :

- Уилям, тука изтървахме птичето. Предполагам, че избягаха към пещерата. Вдигай хеликоптера, елиминирай руснаците и изненадай обектите докато са още на Земята – затвори телефона и излезе от апартамента. Тук повече нямаше работа. Българските му колеги щяха да претърсят жилището на политолога.

Андрей се огледа в залата на богинята Бастет. „Нищо не се е променило. Тук не са успели да проникнат“. Трифон се появи минута след него:

- Какво стана в апартамента, тези стреляха на месо! Добре, че ме предупреди…

Ученият го погледна:

- Убиха Наско, опитаха се да убият мен и отвлякоха Мария. Едва успях да я освободя.

- Кои са тези хора, Андро?

- Агенти на ЦРУ, нашите служби им помагат и други някакви. Ще трябва да бягаме от този свят, тук няма безопасно място за нас, Трифо. Искат да ни убият и да проникнат на Райската планета – да изцедят жизнените ѝ сокове, както правят със Земята сега.

- Разбрах, а Мария? Къде е тя?

- Оставих я в едно затънтено село – Заноге се казва. Но скоро ще надушат и това скривалище.

- Добре. Разбираме се така: ти вземаш момичето и идваш тук. След това тримата си казваме сбогом с този свят и се прехвърляме. Какво ще кажеш? Докато действа полето, знаеш – никой не може да проникне в залата с портала.

Докато се съвещаваха в пещерата, усетиха детонацията на взривове. Двамата приятели се спогледаха:

- Какво ли става навън?

- Някой се опитва да пробие с взрив полето.

- Да погледнем – Андрей се материализира на билото. Студеният вятър го накара да потрепери в палтото. Присви насълзените си от студ очи в опит да види случващото се в околността. Взривовете вдигаха малки облаци от сняг и пръст. Чуваше шумът от витлата на хеликоптери и спорадична стрелба. Какво ставаше там можеше само да гадае. Напрегна мисълта си. Скоро в съзнанието му проникна какафония от мисли на руски и английски. Жаждата за смърт и разрушение доминираха в тях.

Двата хеликоптера с американски командоси излетяха от базата в Безмер на десетата минута след обаждането на агента от ЦРУ и се насочиха към Странджа. Нямаше нужда да искат разрешение от българските военни за излитането на машините – местните аборигени само щяха да забавят операцията, докато решат какво да правят.

Тарков първи чу шумът от приближаващите машини. Напрегна поглед към приближаващите точици и отчете на ум: „Шри минути“:

- Отряд, подготви оръжието!

Мъжете от спецотряда награбиха скупченото в палатката оръжие и се пръснаха по укритията от храсти и дървета. Минута по-късно от връхлитащите вертолети откриха масирана стрелба с автомати и ракети по камуфлажните палатки. Руснаците отговориха на стрелбата с гранатомети. Тарков успя да запали едната машина, която с глух тътен падна на земята, избухвайки в пламъци. Вторият хеликоптер се снижи към земята, командосите наскачаха и откриха стрелба към храсти и дървета. От там им отвърнаха подобаващо.

Писъци на болка и предсмъртни хрипове останаха единственото, което достигаше до Андрей. Отвратен и уплашен, той изключи съзнанието си от полесражението. Скоро стрелбата заглъхна. Остана само димът от догарящите останки на свалената машина и подпалените храсти. Звукът от вдигащата се оцеляла машина подразни слуха му. Андрей погледна към отдалечаващия се хеликоптер. Изведнъж машината избухна във въздуха уцелена от земята. Остана само воя на вятъра. „ Всичко приключи“ помисли си учения. Стоящият на близо Трифон отговори:

- От тук нататък ще бъде все така. Всеки от властимащите в света ще иска да има контрол над това място. Трябва да предотвратим предстоящата касапница.

Андрей не отговори. Погледът му бе отправен към догарящите останки, ръцете се бяха събрали в юмруци. Политологът го гледаше внимателно:

- Какво правиш?

Андрей трепна, обърна поглед към приятеля си:

- Изпратих оцелелите с послание към шефовете им – повече да не се вясват тука, по никакъв повод. – Трифон кимна с глава:

- Дано правилно да са те разбрали.

- О, да! Разбраха ме чудесно.

Оцелелите в престрелката агент Уилям и командир Тарков се тътреха пеша надолу по склона. Никой от двамата не поглеждаше другия. Всеки се бе вглъбил във внушената мисъл: „Да стигна до шефа. Да предам посланието: „Ние заминаваме и ще затворим портала между планетите. Забрави за нашето съществуване! Забрави за Райската планета!“

- Време е, вземи Мария и елате. Ще ви чакам тук в пещерата. – Трифон погледна приятеля си. Андрей кимна и изчезна. Трифон остана замислен след него: „Твърде много кръв има по ръцете ти приятелю. Дано не се е променила душата ти. Дали жезълът ще те прехвърли през портала? Скоро ще разберем.“

06 Януари 2017г.