КАПИТАНЪТ КАМИКАДЗЕ
Корабът се движеше тихо в откритата морска шир на топлата лятна нощ. Вахтените на мостика се смениха точно в полунощ, всички дневни шумове бяха заглъхнали и само главният двигател и генератора добавяха равномерно боботене в обшия фон на тишината. Капитан Петър Ангелов, остави електронното писмо, което подготвяше за изпращане до бреговите власти, разтри уморено слепоочието си и стана от скрибуцащия офис стол. Влезе в банята и наплиска очите си, след което бавно се качи на мостика. По стара привичка ,след като се озова на тъмния мостик, той остана за минута неподвижен. Вторият помощник-капитан надникна в картното помещение, видя го и го поздрави. Капитанът отговори вяло, и пристъпи към картата на масата. Направи бърза сверка на скоростта и дистанцията до Бургас, сметна на ум часa на пристигане и направи запис в Корабния дневник.
Преди денонощие корабът бе натоварен на LPG кея в Новоросийск до пълния си капацитет с втечнен газ под налягане и сега пътуваше към своята дестинация – Равена в Италия. Такава бе заповедта на компанията, оперираща кораба и Капитан Ангелов следваше стриктно инструкциите до този момент.
Капитанът се върна обратно в кабината, седна уморено на стола и замислено хвана молива. Той беше взел своето решение и оставаше да дообмисли детайлите на плана, който се различаваше коренно от плановете на компанията. Петър бе взел решението да взриви кораба след отплаването от Новоросийск. Беше се разочаровал тотално от живот и държава. Жена си загуби преди шест години, когато дрогиран тинейджър отне живота ѝ за чифт златни обеци. Съдебните лекари преброиха 15 прободни рани в областта на корема и гърдите. Единствения близък, който имаше бе 12 годишната му дъщеря, болна от левкемия. С присвити от гняв очи, си спомни как бездушно бяха подходили и докторите, и чиновниците от разни държавни ведомства към чуждия проблем. Четири години той се бори за живота на дъщеря си, похарчвайки всички събрани от 20 години в морето пари. Митарстваха къде ли не, посетиха какви ли не болници, но всичко това без съществен резултат. Последната прогноза за малката бе за още 2 месеца живот.
Петър остави молива и стана. Не го свърташе на едно място, излезе от кабината и свърна към салета. Тук нямаше никой, поогледа се и видя че на телевизора все още се хваща първа програма. Петър тежко се отпусна във фотьойла, запали цигара и загледа разсеяно някакво среднощно предаване. Капитанът остана така докато свърши предаването и точно се надигна да си тръгне когато на екрана се появи президента, интервюиран за неговата програма "Помощ за деца с тежки заболявания" и средствата набирани за нея. Президентът прекарваше лятната си отпуска в Бургас. Тук по Южното Черноморие отмаряха всички политици и висши чиновници. Петър се стегна вътрешно и се заслуша. Разбира се, нищо ново не чу , освен красиви пожелания и заучени фрази. Капитанът бе молил за съдействие и президента, беше писал писма, молби и бе ходил да чака ред за влизане в президентската канцелария. Там бе посрещнат като враг, чужд човек и нежелан в тази държава. Дори имаха наглостта да му искат подкуп, спомни си той с ненавист. Същото действие се разви и в канцелариите на Министерство но здравеопазването и в Здравна каса. Капитанът бе отвратен от отношението на бездушните чиновници и всякаква липса на човещина от тяхна страна.
Личната му трагедия, обаче не бе прекия повод да вземе съдбоносното си решение. Поводът се появи , по-късно - след качването на кораба.
Капитан Петър Ангелов бе дългогодишен наемен работник в Корабната Компания. Работеше като капитан на газовозите на компанията от десет години, като атестациите му след всеки рейс бяха отлични. Преди последния си рейс, Петър помоли директора на компанията да бъде заменен, при влошаване състоянието на дъщеря му. Директорът се съгласи и му пожела лек път. Това беше преди два месеца, детето бе оставил под грижите на частна болница, за което плащаше баснословни суми. От болницата пращаха седмично съобщения относно състоянието на малката и ето, че преди месец дойде срочно съобщение, че детето си отива. Капитанът поиска смяна от Компанията както е реда и тогава дойде разгромът. Директорът лично му заяви по телефона, че очаква от него да изпълни договора си от четири месеца, без коментари. Петър, силно разтревожен, се опита да обясни проблема и тогава дойде финалният удар – от болницата се обадиха, че детето е починало. Петър отчаяно зазвъня на всички телефонни номера, които можеха да помогнат. Освен успокоения и съболезнования, обаче, не получи ясен отговор за смяна.
В първите дни Петър полудя, смяташе да слезе на Босфора без да чака смяна, тук обаче властите не му разрешиха да остави кораба. Корабът премина Босфора и се насочи по заповед на компанията към Новоросийск, където му обещаха да го сменят. След седемдневно кошмарно чакане на рейда, през което отчаянието от загубата на детето ескалираше до решение за самоубийство, корабът влезе в пристанището за товарене. Тук капитанът разбра, че отново няма да бъде репатриран в България. Отношението на компанията беше грубо и робовладелческо, такъв бе и отговорът на директора към отчаяния му зов. Руснаците пък не го пуснаха да замине от кораба поради липса на друг капитан. При това патово положение в капитан Петър Ангелов нещо се скъса. Планът назря за една безсънна нощ.
Докато корабът бе все още на кея, успя да купи на черно пистолет и патрони, от докерите в порта.
След ден корабът отплава натоварен с газ за Равена според заповедта на Компанията, с командващ капитан Петър Ангелов .
Малката бе тихо и набързо погребана от служебните лица натоварени с тази задача и образът на малък пресен гроб постоянно изникваше в съзнанието на Петър.
Малко след два сутринта, Капитанът се качи отново на мостика. Не беше лягал и не смяташе да ляга. След като постоя замислен на крилото няколко минути, той се обърна към втория помощник-капитан и заповяда промяна на курса към Бургас. Помощника изпълни заповедта без въпроси. До рейда на Бургас оставаха осем часа преход. Капитана слезе от мостика и се затвори в кабината. Петър седна пред компютъра и премижа. Очите му бяха отслабнали за тези 20 години взиране в тъмното и четене на слаба светлина. След това изкара на екрана снимка на дъщеря си и се загледа в нея. Детето бе облечено с лятно моряшко костюмче и евтини сандалки, с бледа полуусмивка на пребледнялото личице. Изражението му не се промени, само бръчките по лицето се откроиха още повече. Нямаше вече на какво да се надява, животът беше минал покрай него, отнемайки му оскъдната радост и надежда. Чувстваше душата си празна и опустошена, единствената мисъл която го поддържаше все още на крака бе мисълта за мъст, дива и яростна мъст към държава, властимащи и народ. Петър затвори снимката на детето и се съсредоточи в писмата .
Смяташе да ги пусне един час преди неочаквано да се появи пред Бургас. Писмата адресира към Директора на компанията, бреговите власти в България и по-големите вестници, чиито е имейл адреси намери на кораба. Това бе неговият гневен вопъл към всички , които смяташе за виновни и които смяташе да накаже. Капитанът завърши с писането, прегледа критично съдържанието на писмата още веднъж и ги изпрати в електронната кутия. Погледна часовника на стената и стана. На мостика вахтените се бяха сменили точно в четири сутринта. На вахта се бе качил старши помощник-капитана. Петър си имаше приказката с него, бяха почти съвипускници от Морско Училище. Капитанът бе завършил училището една година преди старши помощника и темите които, вълнуваха двамата бяха едни.
Капитанът влезе в банята, избръсна се гладко, изми се и погледна отблизо в огледалото. Очите се бяха зачервили от недоспиването, но иначе изглеждаше почти добре. Иван, старшия помощник, не трябваше да усети разликата в настроението му. Ако Иван предугадеше какво става в душата му и какво смяташе да направи, щеше да осуети плана дори с цената на физическа елиминация. Сигурно вече се чуди защо плаваме към Бургас, помисли си Капитана. Няма да се качвам на мостика тази вахта реши той и се съсредоточи върху изпълнението на плана си. До рейда на Бургас оставаха 6 часа.
Капитан Петър Ангелов прекара последните четири часа в мъчително бездействие. С върховно усилие на волята си наложи да стои затворен в кабината. Провери всички критични точки от плана си, преигра ги незнайно колко пъти с различни вариации и накрая зареди пистолета и го скри на кръста си под сакото.
Точно в осем без десет Капитан Ангелов се качи на мостика. Това бе критичната точка за изпълнение на плана.
Старшият помощник предаваше вахтата на третия помощник-капитан. И двамата бяха заети дотолкова, че само поздравиха капитана, съсредоточени в трафика от кораби и яхти плаващи на всякакви курсове и скорости в Бургаския Залив. Петър очакваше точно тази реакция от страна на двамата помощници. Иван попита само дали да се обади на Трафик контрола. С възможно най-спокоен глас, капитанът даде разрешение за рапорт до Порт контрола, а след секунди даде заповед за намаляване на хода на машината.
От Трафик контрола в Бургас бяха изненадани да чуят че ги вика точно този газовоз, но отчитайки че информацията се мени понякога ежечасно приеха рапорта на кораба и му дадоха позиция за заставане на котва.
Тогава Петър обяви пред двамата помощници, че смята да проведе учение по напускане на кораба и пристъпи към изпълнението на тревогата. Запусна алармената сигнализация и екипажа привикнал към сигнала се събра пред спасителната лодка. На мостика остана само той. Петър подаде команда с щамбайна за стоп на машината и обяви екипажа да заеме местата си в лодката. На палубата остана само старши помощника . Иван докладва, че хората са по места в лодката и поиска разрешение да я пусне на вода. Това бе другият критичен момент от плана на Капитан Ангелов. Сега трябваше да се съсредоточи и да наложи волята си над Иван. Петър излезе от мостика и заповяда на старшия помощник да влезе в лодката. Иван погледна към Капитана който приближаваше бавно с пистолет в ръка . Без да каже дума старши помощник-капитана влезе в спасителната лодка и затвори входния люк след себе си. Петър отиде до ръчката за освобождаване на лодката и я натисна. Спасителната лодка се засили по шейната и се стовари тежко във водата, изхвърляйки струи морска вода около себе си. Без да губи време Капитана се качи на Мостика и даде ход на машината. Корабът започна да набира скорост. Пет минути по късно, Капитанът погледна към радара , измери дистанцията до вълнолома на Бургас и даде пълен ход на машината. Безвахтената машина послушно отреагира на командата и газовозът се понесе с 20 възела напред.
До заветния вълнолом оставаше един час. Капитанът пусна имейл писмата, които беше подготвил предната нощ.
Сега вече морно седна на капитанския стол и се загледа с празен поглед напред. Корабът устремено пореше водите на Бургаския залив насочен към вълнолома на многолюдния град.
Лятото беше в разгара си и населението около залива се бе удесеторило. Стотици хиляди летовници отморяваха на плажната ивица от Несебър на север до Созопол на юг, в комплексите по цялото протежение на Бургаския залив. Никой от тях не подозираше че смъртта надвисва в този час под формата на водородна бомба. Наконтени красавици и мускулести аполони махаха щастливо от луксозните яхти към преминаващия с пълна скорост покрай тях газовоз. Нямаше кой да им отговори, екипаж липсваше и те изпращаха кораба с учудени погледи.
Капитанът се сепна, от връхлетялата канонада от викания по корабната радиостанция. Явно по-рано изпратените писма бяха прочетени от своите адресати. Капитанът се изправи, запали цигара и взе трупката на радиостанцията.
Дежурните от Порт контрола викаха позивните на кораба настоятелно и разтревожено. Капитанът не отговори. Заповядаха му веднага да промени курса и да спре машината. Петър погледна бегло радара, дистанцията до вълнолома бе едва пет мили. С периферното зрение отчете приближаването на два катера от бреговата охрана. Не им обърна внимание, те бяха беззъби кучета. Последваха опити за качване на борда от страна на гранина полиция, но Петър развъртя руля колкото да ги разгони . Дистанцията до вълнолома намаляваше бързо, Петър отчете, че е три мили. Вдигна трупката на УКВ- то и със спокоен глас обяви своето намерение да взриви града и залива. Отвърна му изблик от нестройни закани и заплахи. Последва стрелба с автоматично оръжие във филистрините на мостика. Рекуширал куршум улучи Капитана в гърдите, той падна до радара и попипа ризата. Ръката му напипа топла кръв, чврвеното петно на бялата риза бързо растеше. Капитанът погледна нагоре към екрана на радара и видя, че дистанцията до вълнолома е една миля. Вече никой не можеше да спаси Бургас и почиващите властимащи, помисли си той удовлетворен. Пред очите си виждаше жена си и малката хванати за ръце как го викаха усмихнати. Капитан Петър Ангелов също се усмихна и издъхна минута преди фаталния удар.
От изпуснатата слушалка на радиостанцията се чуваше неистовото крещене на оператора от Контролната кула....