ИЗПОВЕДТА НА СТАРИЯ МЕЧ (ЖИТИЕ И БИТИЕ НА ЕДНО СТАРО ОРЪЖИЕ) - Част 2

СЪДБАТА НА НЕПОБЕДИМ

С моя собственик, десетника Войсил, бяхме неразделни. Както казват хората – любов от пръв поглед. Ходихме заедно в Търновград, там ме гравираха с името ми и това на моя господар. Направиха ми хубава кожена ножница с кожени ремъци. Упражнявахме се заедно с Войсила и аз станах част от десницата му.

И така, не мина много време и ето че се наложи да изляза от уютната си кожена ножница, където почивах удобно, когато на два пъти се наложи да влезем в истински бой с неверниците. Сражения кратки и жестоки. Така с Войсила се калявахме за събитията, които ще опиша по-долу.

Един ден в Берковица пристигна вестоносец. Цар Иван Шишман привикваше войската за бран, но сам той оставаше в Търновград. Дойде време и се застягахме за път. Войсил ме излъска с пепел, наточи ме на плосък камък, изпита ме с пръст. Потеглихме на път, а дружината ни се удвои, след това утрои. Пристигнахме на място, равно и голямо пасбище, обградено с планини. Плочник – така се казваше това място.Чух Войсил да го нарича българско, макар и временно изпаднало под властта на сръбския владетел, княз Лазар Хребелянович. Сега обаче идеше реч за много голяма угроза. Нашественици с чужд бог, език и обичаи се опитваха да завладеят родната земя на Войсил. Голямо военно сборище беше. Не бях виждал толкова мечове на едно място. Кой от кой по-големи, по-яки - юнак до юнака. Докато чакахме врага, тук се мерихме по здравина и издръжливост. В другарските двубои се запознах с легендарни имена като Лъвско сърце, Сръбска чест, Пиринска звезда и хиляди други. Не мога да изброя имената на всички свои събратя, с които се срещнах там, защото този разказ ще заприлича на инвентарен списък. Най-важното за мен бе, че макар и непознат и млад, бях добре посрещнат от своите именити братя и не се изложих, когато настъпи голямата касапница на боя. Погубихме множество ятагани и прогонихме завоевателите, печелейки победа. Моят стопанин Войсил се отличи в битката и бе повишен в стотник. Прибрахме се ликуващи в село.

Следващите две години живяхме мирно и кротко, дори скучно, ако трябва да бъда искрен. Но ето, че нашествениците отново нахлуха в нашата земя. И отново царски вестоносец дойде в село. Войсил не се двоуми дълго и скоро бързахме към пределите на Сръбското княжество. Този път пътувахме много. Интересно пътуване, нови запознанства. Спряхме на място наречено Косово поле. Отново военен лагер, където изчаквахме приближаването на османлиите и техните съюзници. Те не ни накараха да чакаме дълго. Боят бе жесток и кръвопролитен. Вече имах военна закалка и на бойното поле с Войсил показахме чудеса от храброст. Имах честта да се дуелирам със страшилището на нашествениците – ятагана Гордостта на Мохамед. Велик двубой! Сблъскахме се на живот и смърт над двадесет пъти. Гордостта на Мохамед не издържа на моята сила. Въпреки че бе тежък и корав, успях да го счупя на две. Единствено колебанието на Войсил да прониже собственика му с мен, реши съдбата на бъдещия султан Баязид Светкавицата. Изтърва момента да обърне хода на битката моят стопанин… Секунди по-късно, Баязид бе заобиколен от своите телохранители и така се спаси. А така ми се искаше да му резна гръкляна, но не би! После нещата не се развиха добре за християните. Нашествениците надделяха. Хронистите са описали добре последиците от тази битка, така че аз спирам до тук.

След битката, на връщане към родната Берковица, късметът изневери на моя стопанин. Нападението стана внезапно, от засада. Нападна ни шайка горски разбойници във вековния лес близо до градчето Берово.Отчаяно се опитвах да защитя Войсил. Дори успяхме да разпръснем разбойниците, нанасяйки им множество рани, но тогава избръмча тетива. Предателска стрела, изстреляна от гъсталака, улучи смъртоносно моя собственик. Изпуснат от вече мъртвата ръка на Войсил, аз паднах в дебелата шума на вековната гора.

Бавно до мен изгни плътта на моя стопанин, дивите зверове разнесоха костите му надалеч. Никой не минаваше от тук, единствено шума на вятъра в короната на столетния дъб, в чиято сянка лежах и воят на вълци и чакали нарушаваха моята самота. Тук престоях стотици години. Надеждата, че ще бъда намерен и полезен някому постепенно ме напускаше. Усещах, че ръждясвам, грозни язви рушаха плътта ми, смесвайки се с отдавна избледнялата човешка кръв по лезвието ми. И... О, чудо! Ето, че в моята самота изведнъж дочух човешки стъпки! Ослушах се изненадан. Наплъстената отгоре ми шума и пръст ме правеха сляп и невидим. Кой ли незнаен скиталец минава през тези забравени от хората пущинаци? Докато се чудех какво става, почувствах как шумата и пръстта около мен падат. Някой ме пое от земята.

„Ууу, на ти сегааа....“ – размахаха ме във въздуха. Аз бях сляп, не виждах нищо от ръждата. Прерязах някого, усетих вкуса на кръв. Не бе човешка. Чу се вълчи вой и квичене от болка. Отново ме размахаха, хрущенето на кости и дивият вой ме възбудиха. Целият потънах в прясна топла кръв. „А така, още искаш ли?“ – крещеше човекът, в чиито ръце се намирах. Изведнъж полетях на някъде. Посрещнах удара с широката си част, а тя бе твърде изтъняла от корозията на времето. Чух „тряс“ при сблъсъка с дървесния ствол и почувствах как се чупя. Останал до половината от дръжката, успях да се забия в основата на дънера на дървото, в което ме разбиха. Ръждата от мен изпада. Огледах се и видях виновника за последните събития. Оказа се момък с едва наболи мустаци, но все още с детско лице. Младежът, който ме бе захвърлил така безцеремонно все още викаше след отстъпващата глутница. Два трупа на вълци се търкаляха на поляната. Момчето свали калпака си и изтри потта стичаща се по зачервеното чело. Чак сега видях, че в ямурлука си държеше загърнато малко яре. „Мее-е-е“ – обади се беззащитната гадинка. „О, спасихме се, байновото. Добре, че те намерих преди да те изядат вълците.“ – отговори му момчето, галейки го по главата, след това погледна към мен. Пристъпи, огледа отчупеното от тялото ми парче и поклати глава. „Добре, че беше ти, да ми помогнеш, иначе отивахме мърцина. Ама какъв голям меч беше! Сигурно си бил побратим на Марко Кралевити.” Дойде до мен и ме изтегли с труд от ствола на дървото. Повъртя ме в ръцете си и ме поразгледа. „Я, тук има букви, като тия в черквата. Ама аз като още не знам да чета!“ – почеса се под калпака замислено. „Дядо поп ще рече що пише тука. А пък аз ще те направя мой нож!“

Така се сдобих с нов стопанин. На другия ден се оказах в черквата „Успение Богородично“. Аз не съм много за черква, защото съм пролял много кръв и се изненадах, че поп Георги ме взе в ръце. Поглади ме отчето, прочете част от надписа отгоре ми и се разплака. „Какво ти стана отче?“ – запита учудено овчарчето. „Защо плачеш?“ Попът свали калимявката си и ме хвана като кръст, откъм счупеното острие: „Това, Ильо, е светиня! Българин е защитавал с тоя меч бащината си земя от агаряните пусти. Войсил се е казвал, юнака. Ей тука тъй го пише.“ – показа надписа отец Георги. „Имало е и друго писано, ама то е на липсващата част от меча.“

„А кой е Войсил, отче?“ – запита простодушно момчето. „Стотник, от царската войска, сине. Още го споменаваме на задушница в черквата. Легендата разказва, че е вършил чудеса с тоя меч. А мечът му се е казвал Непобедим. Тази реликва от миналото показва, че българите са се борили и легендите за предците ни са истински. Малко оставало на юнакът да отреже главата на Баязида и да прогони поганците от земите ни, но трепнала ръката му, пощадил младостта на отоманеца... Сгрешил юнакът, зад младото невинно лице на врага се криел Нечестивият. Вместо благодарност за подарения живот, бясното куче Баязид разсипал българската и сръбската земя. Така и до днес. Прости ми, Господи!“ – прекръсти се богобоязливо поп Георги и ме върна в ръцете на Ильо. Момчето ме погледна в ръцете си и рече високо - „ Счупих те, съжалявам. Но давам ти името Отмъстител и кълна се, ти ще бъдеш моето острие срещу поробителите наши!“

Така освен нов собственик, получих и ново име. Кръстиха ме в църквата и аз се чувствах наистина щастлив, защото животът отново започваше за мен. Нямат край превратностите на съдбата. Моят нов собственик ме занесе при местния ковач. Нищо не се бе променило за столетията от моето първо раждане в ковашкото огнище. Майстор Кочо ме загря, заостри счупения ми край и ме зачисти. Бях по-къс, но още по-остър. Ильо ме пое с благоволение от мазолестите ръце на майстора ковач. „Да ти носи само късмет и да те пази!“ – зарече ме Кочо и ме предаде в ръцете на бъдещия легендарен войвода.

Беше година 1822 от рождението на Исус Христос.

Възмъжа Ильо, заякна. Бореше всички свои акрани, че и по-големите байновци. Научи се да чете и да пише. Често повтаряше вече поизтрите букви по лезвието ми. Освен за науките и момите, не забравяше и за мен. Редовно ходихме в гората, където свиквахме един с друг. Станахме неразделни другари. Ильо се научи да борави с мен, все едно бях продължение на ръката му. Пък как ме хвърляше само! От десет хвърляния – всичките в целта. Тогава се случи тъй, че турското бейче в градчето озлочести сестра му. Ильо му взе животеца с мен. После забягнахме в гората, намерихме другари и станахме борци за народна свобода. През вековете, докато лежах забравен, моите врагове, ятаганите се бяха изродили до криви дълги ножове наречени ханджари. За 40 години хайдутлук с Ильо войвода изпратихме много ханджари и техните собственици, турците, да гостуват на техния си бог Аллах. Това го пише дори в новите цензурирани книги. След освобождението продължихме с Ильо войвода, вече произведен в капитан да пазим възкръсналата си държава от чужди посегателства. И така неусетно мина времето. Моят собственик и побратим почина в града Кюстендил на пределна възраст в освободената вече България. Много тъгувах заради кончината на втория си собственик. Така се бях сраснал с него, че в един момент се почувствах ампутиран от ръката му.

После по наследство ме получи синът му Георги. Той ме хвърли в един сандък и аз останах там заобиколен от купчина стари вещи неизвестно колко време. „Трудно ми е вече.“ – помислих обезверен - „Усещам, че и хляб не мога да отрежа, време е да ме наточат, но уви забравиха ме там – ненужен, стар и овехтял в един сандък съжителствам с вехт тиган.“ По едно време почувствах раздрусване. Явно старият сандък и неговото съдържание пътувахме за някъде, незнайно накъде. Не мина много време и пантите на стария сандък жалостиво изскърцаха. Капакът му се отвори и аз примижах на силната светлина. Около мен бе пълно с вещи. Докато се огледам, попаднах нареден на рафт, обграден с посребрени пафти и меден турски ибрик. Възнегодувах веднага от тази несправедливост и паднах на земята. „А, ти си бил като шило в торба?“ – въпросът зададе млад човек, облечен по странен начин. По-късно разбрах, че старите народни носии са заменени с нови „градски“ дрехи. Ама, това после. Погледнах младежа, който ме вдигна и блеснах на слънцето, за да го впечатля. Човекът се усмихна. „Колко искаш за този нож?“ – запита брадатият опърпан мъж, който стоеше наблизо. „А, този нож е много стар. Истинска реликва. Самият пророк Мохамед е стригал космите на брадата си с него. Не мога да го дам за по-малко от 20 златни лева.“

Изтръпнах от наглостта на противния старец. Не само, че не знаеше моята история, ами и лъжеше като циганин. „Какви 20 златни лева бе, уйчо, торба със злато струвам аз!“ – много се ядосах.

„Е, пази си го. Аз ти давам 2 лева и нищо повече за това парче желязо!“ – отсече младокът и ме подаде на хитрия търговец. Аз се възползвах от тази възможност и успях да порежа стария мошеник по дланта. Той ме изтърва и изпсува. „Давай двата лева и взимай този проклет стар нож.“ Младежът се усмихна, бръкна в пазвата си и извади малка кесийка. Бръкна с два пръста и изкара монетата, срещу която ме размени. Докато ме вземаше повторно от пода, младежът смачка празната си кожена кесийка. Бях наистина трогнат! Човекът бе дал последните си пари за мен. Веднага му простих, че ме оцени само за два лева.

И ето ме отново с нов собственик. Чакаше ме нов живот и нови приключения.

Годината бе 1914 от раждането на Спасителя.

Младият човек, на когото станах притежание, се казваше Тодор. Работеше като дописник в една печатница, както разбрах в новата столица на България – София. Всички хора в града бяха облечени по същия начин като Тодор, явно модата в облеклото се бе променила безвъзвратно. Новият ми притежател ме взе в печатницата и там се преквалифицирах в нож за рязане на хартия. Върших работата си съвестно в продължение на година. Но съдбата бе решила да ме изненада за пореден път. Един прекрасен ден Тодор се появи в печатницата облечен във войнишка униформа. Взе си довиждане с останалите печатари, сложи ме в джоба си и хванахме влака за Троян, откъдето бе родом моят стопанин. Там той ме заведе в една оръжейна работилница. Така се срещнах с майстор Дамян.

„Моля те погледни този нож, Дамяне.“ – Тодор ме подаде на очилат възрастен мъж – „Можеш ли да го преработиш в щик?“

Майсторът ме взе в ръце и ме разгледа с интерес. „Откъде изкопа този престарял боец? Като гледам изработката, сигурно е от времето на първите хайдути? Никой вече не прави такива ножове, този юнак е жива история. Я виж този почти изтрит надпис - със старите букви е гравиран. По-добре го дай в музея. Сегашните войнишки щикове са достатъчно яки и пригодени за бой.“

Изтръпнах! Музей – какво е пък това? Не ми звучеше добре тази перспектива.

Тодор поклати глава - „Свикнах с този стар нож, залепна ми за ръката. Моля те, Дамяне, преправи го, за да става за щик.“ Майсторът го изгледа замислено през дебелите лупи на очилата - „Добре, но да знаеш, че ще ми отнеме време. Имам и друга работа.“ „Полкът заминава след седмица.“ – тихо каза повече на себе си моят собственик. „Ще го имаш готов дотогава.“ Стиснаха ръце и майсторът се зае с моята модификация.

След седмица Дамян ме взе от работилницата, изпробва ме, поставяйки ме на пушката си, и доволно каза - „Идеално пасваш, дано не се посрамим.“

И така тръгнахме ние, голяма дружина все щикове от Троянско и Ловешко. Дълго пътувахме в строй, под съпровода на духова музика. Накрая пристигнахме на място наречено Дойран. Не чакахме много там. Врагът се появи и започнахме бой на живот и смърт. Канонадата от артилерийските снаряди ни оглуши. Шрапнели хвърчаха навсякъде. Много от другарите ни падаха мъртви без дори да са влезли в бой. Тодор ме постави на пушката си и при възгласа на командира „Атака! На щик! За царя и отечеството!“ се впуснахме напред. Оглушах и ослепях. Единственото, което правих бе да мушкам и режа. Не помня колко време продължи това. Целият облян в кръв, така се бях нахъсал, че не разбрах как Тодор падна напред. При удара в земята, аз се забих до дръжката в пръстта. Пушката се изхлузи от мен и се преметна нанякъде. Погледнах към моя стопанин. Лежеше неподвижно на метър от мен. По бялата му риза растеше голямо червено петно. Отново оставах сам. След време настана тишина. После минаха други войници покрай мен. Прибраха на носилка тялото на Тодор. Взеха и пушката, но мен не забелязаха. После чужденци някакви минаха покрай мен, а след това настъпи тишина.

От тогава мина столетие. Стопявах се бавно във влажната земя. Помислих тъжно - „И сега какво съм – купчинка ръжда, чакам в пръстта да се разпадна и в червена охра да я оцветя“.

Край

Един Скитник писа...