ЖАЖДА ЗА ЖИВОТ

Събитията в разказа са действителни. Променил съм само имената на пристанището и героите.

Апетитният аромат на храна раздразни чувствителния му нос. Погледна към кораба, швартован на кея предната нощ и излая към тайфата, разположила се в сянката на подредените един върху друг контейнери. Както винаги другарите му скочиха на крака и го загледаха в очакване, с изплезени от жегата езици. Шаро, както го наричаха хората, се понесе в ситен бяг към кораба, последван от малката глутница. Сравнително дребни на ръст, макар и от една майка, бяха от различни бащи затова не си и приличаха много.

Вече четвърта година водач на глутницата, чиято територия бе пристанището Варна Запад, Шаро си бе издействал най-високото стъпало в кучешката йерархия, поради своята съобразителност и находчивост при търсенето на храна и избягването на хайките, организирани им от време на време от работниците в пристанището. Понякога към тайфата се присъединяваха придошли отвън кучета. Те му оспорваха водачеството и Шаро като по-дребен ги оставяше да поцаруват някой и друг месец. Не се трогваше много от временната си детронация. Конкурентите идваха от някъде, после изчезваха безследно, къде хванати с примки, къде премазани от бясно каращите по прашните пътища на порта камиони, или отровени с мърша. Някои се престрашаваха да се качат на пристигащите кораби, подлъгани с късче хубаво месо и изчезваха безследно. Имаше рядката способност да надушва надвисналата опасност и да спасява тайфата си. Затова и оцеляваше. Сега отново не прибърза, не дотича до сами кораба. Застана на безопасно разстояние от спуснатият на брега трап и огледа внимателно обстановката. Видя белите лица на хората на палубата, огледа обсега на сипещия се от грайферите насипен товар, камионите чакащи на опашка за да бъдат натоварени и уверил се в непосредствената безопасност, се насочи бавно към кърмата на кораба, където бе забелязал двама подпрени на леерите моряци. Глутницата го последва предпазливо. Застана на няколко метра от кораба и замаха с опашка вперил поглед към хората. Задълбочени в разговор, те не му обърнаха внимание. Изкушен от примамливата миризма, Шаро излая и показвайки добри чувства, подскочи два пъти във въздуха. Усилията му бяха възнаградени. Моряците го забелязаха. Единият влезе в надстройката. Шаро знаеше какво означава това. Скоро от кърмата полетяха кокали, парчета месо и хляб. Изгладнелите му другари се нахвърлиха лакомо на остатъците. Шаро подуши най-близкото парче месо. Бе така апетитно, изяде го на няколко хапки и погледна отново нагоре в очакване.

Моряците се смееха дружелюбно. Към глутницата полетя нова порция кокали.

Така минаваха ден след ден. Шаро водеше глутницата при кораба винаги по едно и също време привечер, когато дневната суетня в порта заглъхваше . Моряците свикнаха с тях и редовно им хвърляха остатъците си от храна, подвиквайки и свирейки им. Някои от тях дори слизаха при тайфата, за да погалят някое от кучетата. Завърза се странно приятелство и Шаро нямаше нищо против това. Явно на хората от кораба липсваха домашните любимци.

Една от кучките в тайфата, любимката на Шаро се бе окучила на усамотено местенце между външните стени на два склада. Тук хора рядко минаваха, нямаше и машини по запустелият прашен път. Шаро носеше храна на изпосталялата от кърменето на 6 кутрета майка и наблюдаваше с удовлетворение, бързото порастване на малките. Кутретата вече бяха започнали да щъкат наоколо под бдителният поглед на майка си.

Един ден обаче се случи непоправимото. Шаро си почиваше легнал на кравай до котилото, осланяйки се на острият си слух. Малките също дремеха скупчени до корема на майка си, с изключение на един непослушко, който си играеше с оглозган кокал на прашният път. Обичайните шумове от удрящи се един в друг контейнери и по далечното прихлопване на металните вериги на бреговите кранове Шаро игнорираше, те не бяха непосредствена заплаха, нещо друго обаче подразни слуха му. Надигна глава бързо и се огледа преценяващо. Оглушителният шум от форсиран двигател и удрящи се в шасито метални канати, наближаваше прекалено бързо. Тогава го видя. Камионът връхлиташе с бясна скорост, вдигайки облак от прах. Шаро скочи и самоотвержено се хвърли към примрялото от страх, свило се на кълбенце кутре. Успя да го хване със зъби за врата и да го изхвърли от пътя, отчаяно опитвайки се да отскочи встрани от гумите. Не успя за малко. Болката избухна за миг, след това съзнанието милостиво го напусна. Камионът подмина в облака от прах без да спре. Настръхнала тайфата лаеше след него.

Минути по-късно, сред уталожилият се прах се открои проснатото тяло на Шаро. Кучетата от тайфата се засуетиха около своя водач. Любимата кучка го близна по муцуната и излая милозливо. Сякаш много от далеч, дочу познатият лай той. Отвори бавно очи и изскимтя. Опита да се изправи, но тогава непоносима болка избухна в задната част на тялото му. Шаро се просна отново на пътя и жалостиво изквича. Кучката го побутна с муцуна и излая отривисто. Това бе заповед и Шаро се напъна да я изпълни. Пренебрегна болката и с отчаяни усилия запълзя напред с предните си лапи, влачейки задната част на тялото си. Мъчително бавно допълзя до остатъците от кашон, представляващ домът им и легна отново, поставил муцуна на предните си лапи. Усилието изчерпа малкото сили, останали в премазаното тяло. Мъчеше го страшно много липсата на вода. Имаше чувството, че вътрешностите му изгарят.

Кучката го близна по муцуната. Реакция не последва. Погледна към останалите от глутницата. Те се суетяха наоколо, явно не можеха да вземат решение какво да правят. Кутретата изплашени, стояха сгушени едно в друго на мръсният кашон. Кучката прецени: Ако искаха да помогнат на водача, нямаше да се разминат без помощ. Изправи глава и излая срещу останалите. Те, като че ли я разбраха. Три от тях легнаха до Шаро, а тя поведе останалите към кораба.

Морякът Коста огледа критично парадният трап. „Има нужда да сe спуснe малко“ помисли и извика на минаващият покрай него боцман Панайот:

- Боцмане ела да ми казваш колко да спусна трапа, че се е вдигнал много.

- Добре Коста. Слез долу на кея за да наместиш долната площадка. Трябва да легне хубаво на бетона, аз ще дам слабо от тук.

Коста кимна в съгласие и слезе на брега. Боцмана даде майна и трапа легна плътно на кея. Коста махна с ръка. Боцмана разбра жеста и спря контролера.

- Така е добре, качвай се горе. Аз отивам да проверя въжетата на кърмата.

Коста се изправи, погледът му се спря на трите кучета приближаващи към кораба. „Днес подраниха, а и защо само три?“ Коста им заговори:

- Как е бандата днес? Къде е Шаро?

Едно от кучетата спря на метър от него и излая отривисто. Коста го погледна изненадан. Не очакваше да го нападнат, но досега не го бяха лаели. Все пак той бе този, който им хвърляше храна и слизаше при тях привечер. Поклати глава и започна да се качва по трапа „Кучешка им работа“ – помисли. Кучето отново излая, гледайки го с очакване и нервно сложи предните си лапи на долната площадка на трапа.

- Какво, ще се качиш на кораба ли? – невярващо се засмя моряка. Бе стигнал вече до палубата , когато видя че животното наистина се качва след него.

- Не мога да повярвам? – каза повече на себе си Коста – да не е бясно това животно?

Огледа пришълеца по внимателно. „Не , няма признаци на болно животно. Женска е и кърми“ бе видял провисналите цицки. „За да се реши да остави малките и да дойде тук, явно има основателна причина.“

В двора на къщата в която живееше, Коста отглеждаше двойка каракачански кучета и от опит знаеше че, женските са много привързани към своите малки и рядко напускат котилото, докато кърмят. Кучката се качи на палубата, застана пред него с вдигната глава и излая отново. „Такъв глад да я тресе, че да се престраши да се качи на палубата? Не е за вярване.“

- Боцмане – извика към кърмата – донеси един кренвирш , от тези дето останаха от закуската.

- Какво те прихвана бе Коста? – отговори боцмана, докато приближававе. Видя изненадан кучето на палубата – Я, гостенче си имаме. Добре, изчакай тук. Не и давай да щъка по палубата.

Коста погледна към кея. Придружителите на кучката стояха на десетина метра от кораба и мълчаливо наблюдаваха случващото се. Морякът се замисли. „Нещо не бе наред, това поведение не е обичйно.“ Боцмана се появи с кренвирш в ръка:

- На къци, къци – пусна лакомството пред муцуната на животното.

Кучката го подуши, махайки с опашка, изправи глава и излая отново. Боцмана се почеса по главата:

- Не е гладна. Да не иска да става корабно куче бе Коста?

Морякът поклати мълчаливо глава, наблюдавайки как животното отиде до малката бака с вода в която хвърляха фасовете, захапа дръжката и в опита си да я повдигне с муцуна разля водата. Вдигна глава към тях, излая и ги загледа в очакване. Коста пристъпи и вдигна търколилата се банка. Кучката изприпка до трапа и го погледна с очакване.

Боцмана бе зяпнал от изненада. :

- Какво му става на това животно, полудя ли?

- Не мисля – каза бавно Коста и тръгна с баката към трапа.

Кучката изприпка надолу по стръмните стълби и слезе на кея. Морякът гледаше замислен по-нататъшната и реакция. Животното долу го погледна и излая отново.

- Боцмане, ще ме смениш ли за половин час, това куче иска да покаже нещо. Ще отида да видя, какво става.

- Добре, тъй или иначе твоето дежурство свършва след петнадесет минути.

Коста кимна с глава, взе бутилка минерална вода и слезе на кея.

- Тази бутилка за какво ти е? – запита боцмана

- За всеки случай! – отговори моряка и се запъти след трите животни.

Кучетатата бягаха напред, но видеха ли, че дистанцията от следващият ги моряк става голяма, спираха да го изчакат. Половин час по-късно, Коста стигна до закътаното между складовете местенце, където бе леговището на тайфата. Кучката застана до едва дишащият Шаро и излая. Най-после картинката му се изясни. Коста приближи бавно и приклекна до удареното куче. Огледа внимателно тялото, пипна тук и там гръбнака и лапите. Шаро тихо проскимтя, докато преглеждаше задните му лапи.:

- Оттървал си кожата приятел, обаче задните ти лапи са счупени. Корабът тръгва след няколко часа и не виждам как да ти помогна.

Отвори бутилката с минерална вода и я изля в една оставена от пристанищните работници очукана ръждива тенекиена кутия. Постави кутията пред муцуната на удареното куче. Шаро надигна глава и залочи. Коста го наблюдаваше изпитателно:

- Има в теб живец, може и да прескочиш трапа приятел. И дружината ти я бива, не са те оставили на пътя.

Коста тръгна обратно към кораба. „Виж какво нещо е живота, мамка му. Това е то кучешки живот. Ще се обадя на стефадорите, да му носят поне вода на животното.“

Боцмана го посрщна на трапа:

- Какво откри Коста?

- Кучката се оказа изключително умна. Закара ме до леговището на глутницата. Помниш ли онова пъстрото, дето им е водач?

Боцмана кимна.

- Е, та изглежда го е прегазила кола. Задните му лапи са счупени и не може да ходи. Сипах му вода да пие, ама едва ли ще го бъде. Смятам да говоря със стефадора Георги – свестен човек ми изглежда – да му носят вода от време на време.

- Да, нищо не можем направи. Маневрата за отплаване е след два часа.

- Знае ли се закъде ще отплаваме боцмане?

- Да, Капитана каза, че ще правим три последователни рейса Мариупол – Варна Запад с въглища, долу горе за месец време.

Привечер разтоварването на кораба завърши, агента оформи всички формалности и корабът отплава. Коста гледше с надежда към отдалечаващият се кей. Бе оставил малко кокали от обяда на бетона, но днес тайфата не се появи в обичайното време. Корабът направи поворот към канала и загубил видимост към порта, Коста се прибра с въздишка в надстройката. Разчиташе на доброто сърце на стефадора Георги, който обеща да наглежда удареното куче.

Мина седмица и корабът се върна с пълен товар въглища в пристанището и застана на същият кей. Палубна команда завърши с швартоването на кораба и се прибра към надстройката. Пуснаха парадният трап, пилота слезе, агента с контролата се качиха на борда. На Коста се падна да бъде дежурен на трапа. „ Ще отида да видя живо ли е кучето след дежурството“ – реши, докато опъваше предпазната мрежа на трапа.

Времето следваше своят ход напред. Контролата отдавна бе свършила, разтоварването на въглищата беше започнало. На кея не се виждаше жива душа. Коста стоеше подпрял се на леерите, пушейки поредната цигара, когато с периферното си зрение забеляза приближаването на кучешката тайфа. За разлика от друг път, кучетата не бързаха. Поспираха за малко, стояха на място, а после пак тръгваха. Коста напрегна поглед учуден. „Какво ги задържа, че не бързат както обикновено?“…. И тогава го видя. По средата на глутницата, бавно пристъпвайки на двете си предни лапи, с вдиганата нагоре задна част на тялото, приближаваше и Шаро. Коста потърка очи и погледна отново. Не нямаше съмнение, кучетата изчакваха ранения си водач, който незнайно как се бе научил да върви само на предните си лапи. „Като в цирка!“ – помисли си удивен.

- Глутницата ли гледаш? – изкара го от почудата, познат глас .

Коста се обърна:

- А, здравей Георги. Не знаех, че ти си на смяна – подаде му ръка – това куче там, Шаро ли е?

Стефадора раздруса подадената му ръка:

- Той е кучият му син. Прескочи трапа и на, макар и сакат, другите пак го слушат.

- Кой го научи да балансира на две лапи? Такива номера с кучета, съм виждал само в цирка.

- Сам се научи. Първите три дена, докато му носех вода и гранули изглеждаше сякаш умира. После обаче не знам как, се научи да ходи на предните си лапи и сега така обикаля из цялото пристанище. Всички в порта се чудят и маят, откъде взе сили това животно да продължи да живее. Дори шофьорите на големите камиони, макар и големи джигити, спират като го видят да пресича. А глутницата го пази. Като кордон са около него.

- Гледай ти, на какви чудеса е способно едно същество, решило да се вкопчи в живота. А доктор видя ли го?

- Да, дойде фелдшера, видя го и каза :“Закарайте го за евтаназия, да не се мъчи.“ Ама как се отнема чужда душа? Не, оставихме го и ето на - жив е.

Междувременно, тайфата вече се бе настанила на кея до кърмата на кораба. Чу се отривист лай. Коста погледна. Шаро лежеше запъхтян на бетона, а останалите кучета стояха около него. Кучката се бе приближила и махайки с опашка, лаеше към него. „Познала ме е.“ – помисли покъртен от душа.

Влезе в надстройката и взе остатъците от обяда. Слезе по трапа и приближи тайфата:

- На къци, къци,къци – остави ги на бетона и докато кучетата се нахвърлиха лакомо на храната, отиде до Шаро наведе се, погали го по главата и постави отбрана мръвка пред муцуната му. Кучето близна с език ръката му, а опашката му леко шавна. „Няма счупен гръбнак, иначе нямаше да завърти опашка.“ – помисли си, докато се изправяше Коста. Нищо чудно и задните крака да се оправят с времето. Постоя при тайфата още пет минути и се качи обратно на кораба. Стефадорът Георги бе отишъл напред да следи разтоварването. Коста застана на мястото си на парадния трап и се загледа след бавно отдалечаващата се тайфа кучета.

На другият ден разтоварването завърши. Корабът отплава за Мариупол. Този път, им се наложи да чакат на рейд няколко дена и се върнаха чак след две седмици. Коста бе свободен от дежурство и се приготвяше да излезе в града. Не бързаше. Влак за Варна имаше, чак след два часа. Пременен в цивилните си дрехи, слезе бавно по трапа. Мъчеше го любопитство. На края реши да се отклони от пътя и да намине през леговището на тайфата между двата склада. Не намери кучетата там. „Скитат някъде в пристанището“ – помисли и и се отправи към КПП-то на пристанището.

Когато се прибра на сутринта, корабът бе разтоварен и чакаха контрола за отплаване. Коста се поспря при дежурният на трапа, рулевият Пламен:

- Вчера дойдоха ли кучетата, Пацо? – запита, запалвайки цигара.

- А появиха се привечер, хвърлих им няколко пилешки кокали от вечерята – Пламен се изправи от стола, на който седеше.

- А онова дето ходи на предните си лапи, с тях ли беше?

- Честно казано не видях. Имаше едно шарено с ударена лапа, щото подскачаше на три крака, но на предни лапи да върви куче нямаше.

Коста разбра, че няма да научи повече и се прибра в кабината, за да се преоблече за маневрата по отплаване с работният гащеризон. И корабът отново отплава за Мариупол. Дълго се взираше Коста към брега, но глутницата така и не появи. Вдигна рамене и се прибра в кабината. „Е,живота продължава“ – речи си.

През останалото време на рейса, на Коста му бе чоглаво някак , че не видя Шаро. Бе се превързал наистина към това куче и неговата банда. „По умни са от нас. И по задружни. Следващият път и да съм свободен от вахта, ще остана да ги видя.“ – взе решението и заспа спокойно от седмица , също като младенец.

Три дни по-късно, корабът пристигна отново в пристанището. Всички формалности се повториха. Екипажът бе свикнал с изискванията на порта и не се налагаше да импровизира на момента. Моряците бяха по възбудени от това, кой ще се прибере в къщи и кой ще остане на кораба. Следващото прибиране в Родината щеше да е със приключването на контрактите. Хората от палубна команда стигнаха до разпри и старши помощника предложи да се тегли чоп, който да определи оставащите за дежурство моряци. Отплаването се очакваше на сутринта и всички искаха да се приберат при семействата си за оставащата вечер. Виждайки нервното напрежение сред колегите си, Коста се изправи. Готовите за скандал моряци се развикаха „Ти , какво искаш. Предният път си ходи в къщи.“ Коста ги изгледа усмихнат :

- Искам да кажа, че оставам дежурен. Вие сте по-лоши и от кучетата в пристанището. При тях има по-малко завист и обида!

Боцмана Панайот се засмя:

- Прав си Коста. Аз също оставам. Вие останалите , вместо да се ядете по между си, намерете начин да се разберете кой ще е наша дружина.

Останали сами без лидер, тримата рулеви се спогледаха. Ситуацията стана смешна.

Старши помощник капитана ги изгледа критично:

- Тъй като никой от вас тримата не реши да се жертва заради двамата си колеги, ще взема Соломоновско решение! За да няма сърдити, всеки от вас ще поеме дежурство според вахтата си. Това е заповед! –Имам и друга работа за вършене – врътна се и замина на палубата.

Тримата рулеви се спогледаха с покрусени лица. Коста застана на трапа. Не го интересуваха дребнавите душевни терзания на колегите му. Той бе отправил поглед към посоката, от която се появяваше задружната Тайфа. Видя ги да приближават бързо. Напрегна поглед и съзря Шаро да тича отпред на четири лапи .

– Шаро! – извика и се спусна по парадният трап. – Шаро!

Кучето се хвърли към него опитвайки се да оближе лицето му. Коста падна на колене и Шаро го събори.

- Видяхте ли бе хора! Кучетата са по-благодарни от вас! – посочи с пръст към кея боцмана на останалите с отворени уста моряци.

Край на разказа.

05.05.2018 г.

Един Скитник писа.