БЯГАЙ!

Не можеше да си поеме въздух и усещаше как мускулите на краката му се схващат. Единствено ужасът от това зад него, все още му даваше сили да бяга и да бяга, и да бяга по пустите улици на града. Приличаха на човеци, но всъщност бяха кучета. Държаха се като глутница и нападаха жертвите си вкупом. След себе си оставяха агонизиращи трупове и продължаваха с вой и ръмжене към следващата нищо неподозираща жертва. Оцелелите се бяха изпокрили по домовете си и залостили вратите. Когато разбра какво се случва, пробва да се скрие и той, но никъде не намери отключена врата, така че му се налагаше да бяга. И той бягаше, а воят на преследващата го глутница наближаваше. Вече отчетливо чуваше ръмженето и тежкото дишане на преследвачите си. „Няма да успея, ще ме хванат! Да поспра, за минутка само, дъх да си поема…“ – крещеше пораженчески част от съзнанието му и пълнеше с олово краката му. „Не искам да стана като тях!“ – отговаряше инстинктът му за самосъхранение и краката му продължаваха своя бяг напред по улицата. „Морето! Ще скоча в морето… само да стигна до него! Там няма да ме хванат.“ – откри път за спасение и се насочи с последни сили към вълнолома. Вече чуваше грохота на прибоя в тетраподите и крясъка на гларусите. Пое пропития с мирис на водорасли влажен въздух с широко отворена уста. Под обувките му захрущя пясък. Тогава усети захапката за крачола. Не можеше да мръдне крака си, последва втора болезнена захапка за глезена. Изпищя от ужас, ритна нападателя със свободния си крак и се обърна назад, размахвайки ръце. Глутницата го обкръжи.

Изненадан, разпозна застаналите на четири лапи срещу него твари, бяха облечени в костюми и с оголили кучешки зъби. „Та това са кандидатите за кмет и общински съветници в града“, отчете съзнанието му автоматично - толкова пъти бе принуден да гледа лицата им в натрапчивите реклами, заливащи цялото градско пространство като помия, че се бяха запечатали в съзнанието му. Едно от изчадията, явно тарторът на глутницата, се изправи на задните си крайници и дебнешком тръгна към него. „Кметът! Колко злини сътвори за последните години, колко пари завлачи и има наглостта да се кандидатира пак!“ – като светкавица мина през съзнанието му. Звярът разтвори паст, пълна с остри зъби. От нея закапаха кървави лиги. Лъхна го дъх на алкохол и човешка кръв. Очите на чудовището светеха с неестествена светлина. „Като на наркоман!“ – заключи, в мига когато върколакът скочи към гърлото му...

„Помооощ!“ – изкрещя и скочи в леглото запъхтян. Напипа ключа и включи нощната лампа. Попипа гърлото си, след това вдигна крачола на пижамата – „Нищо. Само кошмарен сън.“ – констатира на ум. Погледна часовника. Електронният циферблат показваше 02:30, а датата 31-ви октомври. “Честит ми Хелоуин“ – усмихна се криво. Стана и попи с кърпа потта, стичаща се на вадички по слепоочията му. Наметна жилетка на плещите си, излезе на балкона и с треперещи пръсти запали цигара в мрака. Постепенно се съвзе. Загаси фаса в пепелника и се прибра в спалнята. Реши да легне отново. На сутринта трябваше да стане за работа по тъмно. Неусетно отново заспа.

В 05:00 алармата го събуди. Стана, направи си кафе и излезе на терасата. Запали цигара и се загледа в тъмнината. Силуетите на съседните сгради едва се виждаха в падащата над града мъгла. Само тук-там блещукаха разфокусирани бледите светлини на уличните лампи. „Ще кажеш, че градът е безлюден…“ – помисли лениво. Потрепери от сутрешния хлад и се прибра вътре. Облече ежедневните си дрехи, нарами малката си раница и тръгна към службата. Предпочиташе да върви пеш. По това време на деня нямаше нито автомобилен трафик, нито тълпи от хора и бе истинско удоволствие да размърда тялото си. Докато крачеше по пустата улица към центъра на града, мъглата ставаше все по-гъста. Когато стигна до сградата на общината, вече не виждаше на повече от двадесет метра пред себе си. От време на време различаваше смътните силуети на други ранобудници, мълчаливо изчезващи като привидения в бледата дрезгавина на зазоряването. Загърна се зиморничаво в якето си и се замисли за среднощния си кошмар.

„Помооощ!“ – изкрещя диво някой в мъглата. Сърцето му спря за миг, след това шеметно се разтуптя. Косата му настръхна. Последва ужасен вик и ожесточен кучешки лай. „Какво, по дяволите, става?!“ – спря на място. Почувства се като слепец в чужд град. Наведе се и пипнешком се опита да намери пръчка или буца, за да се защити. Ръката му се докопа до камъните от „Грамадата на гнева“, струпани пред общината. „Тук изгоря Пламен, в името на хората“ – припомни си. Сграбчи един камък и се заозърта във всички посоки… Очите му се насълзиха от напрежение, избърса ги в ръкава на якето си и напрегна слух. Тогава ги чу. Бяха много и наближаваха. Дълбоко в гърлата им клокочеше ръмжене и сподавен вой. Обърна се с лице към звуците и в този миг ги съзря. Глутницата от съня му. Водач на тварите бе кметът. Позна го, въпреки гротескната маска, която носеше на лицето си. Кметът спря и помириса въздуха, след това погледна към него и поведе глутницата. Прицели се и хвърли камъка срещу зверовете. Това разлюти чудовищата още повече и те хукнаха към него. „Бягай!“ – изкрещя съзнанието му и той се впусна в отчаян бяг по безлюдната улица, търсейки спасение...

Един Скитник писа...