СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ЗАВОЕВАТЕЛИТЕ (Част 1)

Възседнал бял жребец, султан Мурад наблюдаваше военните учения на спахиите пред вратите на Адрианопол. Горделиво изражение се беше изписало по мургавото лице, виждайки вещината и хъса, с които арсланите показваха своите бойни умения. Мисълта му обаче се рееше напред в бъдещето. Великият везир Хайредин Чандърлъ беше получил известие за смъртта на българския цар Иван Александър и настъпилата суматоха след приемането на царската корона от сина на еврейката. „Сега е моментът, съветваше го везирът, сега е нашият час, в името на Аллах да съкрушим неверниците. Те сами ще се присъединят към винаги победоносната мюсюлманска войска, дай им привилегии, не ги насилвай да приемат нашата вяра“, шепнеше екзалтиран Хайредин. Султанът погледна назад към стените на Адрианопол. Та и тук така, с обещания, с блага дума беше взел своята столнина. Битка за Адрианопол всъщност нямаше, ромейските велможи бяха дали крепостта без бой. Тогава Мурад с тънка интуиция разбра, че ако остави жителите неверници в предалия се град на спокойствие, славата му на добър и справедлив владетел ще достигне до всички кяфирски предели. Амбициите му бяха големи, а силите малко. Колкото и да му се искаше, правоверната войска не беше достатъчно многобройна за овладяване на съседните територии. За превземане на някоя крепост – да, но не и за контрол над териториите, населени с неверници. Спахиите бяха едва 10 000, народната пехота яя не надхвърляше още 10 000 правоверни, а акънджиите бяха малко.

Добре че беше дошла блестящата идея за създаване на еничарския корпус на мъдрия везир, но пък за осъществяването ѝ беше нужно време. Точно времето не достигаше на Мурад. Алчният нрав да има всичко, и то веднага, слаба черта, която се предаваше от поколение на поколение в Османовия род и щеше да изиграе лоша шега за сина му Баязид, го караше да трепери от мерак и лична амбиция. Всичко ще им дам и правдините ще им призная, само да преминат към мен, мислеше трескаво той. Пълководецът Лалашахин го изкара от бляновете, в които беше изпаднал. Ученията бяха приключили и беше излъчен победител в конната надпревара и стрелба с лък. Султанът трябваше да награди победителя. Мурад хвърли кесия сребърници на коленичелия щастливец, поздрави войската и подкара жребеца към крепостта.

Местните тракийски боляри не признаваха правото на цар Ивана над българския престол и открито негодуваха. По-мощните от тях като севаста Теодор, имащи на разположение хранена войска и големи домашни владения, открито се отцепваха от царщината и преминаваха на страната на завоевателя. Лошото беше, че тези държаха в ръцете си и държавните войскари.

Хитрият азиатец беше схванал добре ситуацията и се беше възползвал максимално от случая. За да осъществи амбициите си за продължаваща експанзия към съседните християнски владения, османскатата държава се нуждаеше от жива сила – войни, и то качествени. Използвайки създалите се настроения, с хитрост и примамливи обещания, а където трябва и с демонстрация на сила, османците успяха за няколко години да окупират цялото Тракийско поле и подбалканските области на Търновското царство. В този ранен стадий на формиране на държавата везирите разчитаха много повече на плячката от завзетите територии и годишните плащания на васалите в лицето на по-близки, а и на по-далечни съседи, отколкото на постъпилите данъци от местната рая.

Така болярите запазваха имот и имущество, част от тях приемаха исляма като своя религия, осигурявайки си контрол над крепости и проходи. За преминалите доброволно на страната на емирството стотници, десетници и редовите войни бяха дадени и признати правдини, за каквито старците разправяха, че са им разправяли техните дядовци. Достатъчно хитър беше султанът, за да успокои страховете им, беше издал указ, изрично забраняващ тяхното насилствено ислямизиране.

Влизайки в сарая, султанът привика везирите от Дивана, за да обсъдят нахлуването в планината Парория. Странджа, която със своята близост до Адрианопол и стратегическия излаз на Евксинския Понт даваше възможност за контрол над морските пътища от и за столицата на ромеите Константинопол. Великият везир Хайредин Чандърлъ поведе войската в този поход, нахлувайки в ниската планина начело на десетхилядна войска. На пътя му застана незначителният отряд на местния болярин Божил, владетел на крепостта Урдовиза и околните села. Везирът заповяда сеч и скоро Божиловият отряд беше разбит и унищожен. Сам боляринът падна в боя. Когато стигна стените на крепостта обаче, Хайредин видя готовността за обсада и изпрати пратеник при защитниците на Урдовиза за определяне условията за предаване на крепостта. За негова голяма изненада обаче в лагера на османлиите се появи девойка, облечена с ризница и препасала меч, придружена от османския пратеник. Заслепен от красотата на момичето, везирът изслуша като насън нейното искане за автономия на селата и земята около крепостта. Хайредин омекна, смаян от силата и чара, излъчвани от младата красавица. Както разбра по-късно, тя беше дъщеря на загиналия Божил. "Каква хубост, Аллах – мислеше везирът, – каква сила и жизненост. Тази би била тигрица в харема на господаря Мурад.“ Така Хайредин взе решение и поведе преговори със знатната мома:

– Кажи, къзъм, като как смяташ да покажеш чии земи са твои?

Тя погледна смело стария везир и отговори без колебание:

– Колкото земя обиколя с коня си за един ден, толкова ще да е и моята земя.

Везирът поглади брадата си бавно, поклати глава и каза:

– Искането ти е голямо, къзъм, ако искаш да получиш, трябва и да дадеш – везирът замълча и погледна крадешком момата.

Стана, както се наричаше Божиловата дъщеря, погледна в очакване стария везир. „Какво ми готвиш ти, хитра лисицо“, мислеше си тя. Везирът стана от стола, на който седеше, и се заразхожда из военната шатра.

– Утре, да, утре ще определим твоите владения – рече Хайредин, – бъди готова на разсъмване, коня ще избереш ти.

Везирът махна с ръка и девойката излезе. Пратеникът, който служеше и за преводач, чинно изчака заповедите на великия везир:

– Видя ли крепостта отвътре, говори – запита Хайредин.

– Видях, господарю, трудно ще я вземем със сила. Подготвили са се кяфирите. Видях до триста меча на стените, ама откъм морето не можем я обгради. Има и скеля – получават припаси по морето – доложи чинно пратеникът.

Везирът махна с ръка и пратеникът излезе безшумно.

С пукването на зората на следващия ден болярката Стана, красива като богинята на лова Артемида, с развети от вятъра руси коси и облечена с войнско облекло на гърба на танцуващия ат, се появи в лагера на османлиите. Впечатлението, което произведе в стана на нашествениците, беше поразяващо. Викове на възхищение „Машала!“ се разнесоха всред суровите воини. Везирът излезе от шатрата, присви очи и зацъка с език. „Каква красота, всемогъщи Аллах“, помисли Хайредин, а на глас каза:

– Хайде, къзъм, времето не чака, тръгвай, да видим колко земя ще обиколиш до залез.

Амазонката не почака втора покана и препусна на север. След нея тръгнаха трима османлии, яхнали коне – те щяха да свидетелстват за обиколените от болярката земи.

Везирът изпрати вестоносец до султан Мурад. Имаше за какво да вика Мурада – тази болярка беше взела сърцето на стария везир.

Дойде и залезът на слънцето, Стана пристигна с буен галоп. В лагера тя скочи от запенения кон и тръгна бавно към шатрата на османския сановник. Животното зад нея се олюля, пристъпи напред и падна с кървава пяна на уста. Сърцето на расовия жребец не издържа и се пръсна.

Старият везир не бързаше с преговорите, беше получил вест от султана и очакваше неговото пристигане. Хубавата Стана се прибра в Урдовиза и зачака с безпокойство съдбата си.