СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ГЕРОИТЕ (Част 3)
Изминаха още две седмици след откритието, че нямат снабдяване с вода. Защитниците се движеха като сенки под палещото слънце на късното лято. Водата в щерната, която пазеха като зеницата на окото си, се изпаряваше бавно и зеленясваше. Скоро стана и отровна. Севастът мълчеше и мислеше тревожно: "Няма да издържим до първите дъждове. Хората отпадат и след ден-два агаряните ще влязат, без да заварят жив човек вътре". На другата сутрин Огнян събра всичките сто и петдесет защитници в карето на крепостта и говори така:
– Братя, изборите са два: или умираме от жажда вътре като плъхове, или излизаме и се сражаваме срещу завоевателите.
Последва кратко мълчание, след което първо един по един воините, а след това всички завикаха:
– На бой, на бой!
Севастът ги огледа бащински и продължи:
– Тъй като виждам края си близко, сбогувам се с вас – вие, мъченици на Христовата вяра – правейки широк кръстен знак, сълзи закапаха от възпалените му от недоспиване очи.
Два часа по-късно българската бойна тръба засвири, двата бойни барабана задумкаха. Нашествениците се разбуниха като наритано гнездо с оси, опитвайки се да разберат какво се случва.
Портите на крепостта се отвориха, скърцайки на железните си панти.
Българите начело със севаст Огнян се подредиха в боен строй пред крепостта с насочени напред мечове и копия. Стотникът Драгота гордо развяваше червеното знаме с извезан златен лъв с царска корона. Вратите на крепостта зад тях останаха отворени...
Нападателите гледаха, невярвайки на очите си, появата на готовия за бой гарнизон пред себе си.
Арслан Хасан се впусна към коня, слагайки в движение силяха с оръжия на кръста си. Останалите османлии се мотаха, когато българският отряд атакува.
Благодарение на голямата си численост, давайки многобройни жертви, турците и техните помагачи успяха да отблъснат атаката и да обградят българския отряд. В края на деня, под лъчите на залязващото слънце последният оцелял – севастът Огнян, целият в кръв, падна, посечен от вражите ятагани.
Арслан Хасан отряза главата на севаста и вдигайки я с една ръка за косата, предизвика бурна радост сред своите подчинени. Арслана дюдюкаше, разтърсвайки главата, когато с изсвистяване многопера стрела се заби в шията му излизайки на педя от врата. Арслана погледна учудено към крепостната стена, виждайки как млада девойка, облечена с ризница, спуска бавно лъка, който държеше. Под дивия вой на рязаните диваци, момата направи кръстен знак, шепнейки, и се хвърли в пропастта. Давейки се в собствената си кръв, Арслан Хасан Кеседжия изпусна главата на севаст Огнян и падна възнак на земята. Последното, което видя гаснещият му поглед, беше леката усмивка, която беше застинала на лицето на отрязаната глава.
Никола, придружен от отец Йован, пристигна благополучно в Бъдин. Тук беше добре посрещнат от Константин, сина на цар Иван Срацимир, и изгнаника принц Фружин. Три години по-късно Баязид обсади града и отведе в плен цар Иван Срацимир и първородния му син Александър. Вторият син на царя, Константин, избяга в Сръбското деспотство. Научил за падането на Никопол и смъртта на баща си, Фружин беше заминал за Маджарско година по-рано. Никола възмъжа в планинското селище Берковица, тогава все още подвластно на болярина Костадин. Боляринът беше далечен роднина на младежа по бащина линия и приюти сирака, макар и неохотно.
Когато навърши пълнолетие на деветнадесет, Никола хвана гората, където събра другари по съдба и ги организира в дружина. С тази дружина младият ратник участва в буната на Константин и Фружин от 1404-та до 1408 година. След неуспеха на царските синове, Никола начело на дружината се отправи към Чурешкия проход и полуразрушената и изоставена крепост Урвич. Тук по заповед на младия войвода, писарят Драгомир изчука в скалата известния надпис „Аз, Драгомир писах. Аз, севаст Огнян бях при цар Шишмана кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах вярата на Шишмана царя“ в памет на славния си баща. Поби и кръстен камък на мястото, от което се беше хвърлила в пропастта сестра му Калина. Познавайки района от малък, Никола установи за постоянно дружината в хайдушко скривалище в пазвите на планината, откъдето нападаше турските военни отряди и обози, преминаващи през прохода. Легендите за неговото хайдутуване влязоха във фолклора на благодарните планинци.
Край.