СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ГЕРОИТЕ (Част 1)

Ястребът уморено клюмаше на стойката. Беше летял повече по усет, отколкото със знанията, необходими да го доведат до гнездото, където се беше излюпил. Единствено любовта го водеше със своя мощен инстинкт към това забравено от хора и диви твари място. Младата ястребка, излюпена в същото гнездо години след него, пиукаше тихо и го пощеше по изморените от дългия път и лошото време крила. Севаст Огнян погледна отново писмото в ръцете си. Сбърчи вежди, погледна късогледо напред и се замисли. Ястребът бе долетял с писмо от Станко – управителя на Ловешката крепост. Писмото беше първото получено след цяла неделя чакане и не звучеше обнадеждаващо. Севастът очакваше още четири птици да долетят в родното гнездо с вести от Търновград, Средец, Червен и Овеч. За съжаление те така и не долетяха обратно. Огнян изправи гръб и погледът му се проясни. Мислите му се насочиха към далечния Ловеч и към отколешния му приятел Станко.

Бяха другари от детска възраст, когато бащите им заедно служеха на царя Иван Александър в Търнов. Бяха и непримирими съперници също, във всяко отношение – както в игрите за първенство между останалите малчугани, така и в последвалото издигане в обществото. Открояваха се с със своята сила и честност. Когато Огнян получи севастката длъжност над Западната старопланинска областност, Станко специално прехвърли два дни пробег с кон от далечна Овчага, където беше назначен като млад кастрофилакс, за да поздрави подобаващо приятеля и съперника си. Три лета след назначението на севаста дойде и повишението на Станко като управител на Ловешката крепост. Три дни продължиха веселието и церемониите. Огнян се усмихна под мустак, сещайки се, че тогава излезе прозвището на другаря му – Кусам – заради това, че нямаше гозба или пиво, което да не опита.

Силен духом и телом беше другарят му, но дали заедно щяха да удържат на турците, които напираха да преминат западнобалканските проходи. Повелята на цар Иван Шишман беше категорична – костите си оставете, проходите не отстъпвайте. Такива бяха тревожните мисли на севаста и липсата на вести от другите важни крепости го влудяваха. Беше страшно дори да помисли за последствията от евентуално падане на столицата. Откакто Търнов беше обграден от цялата поганска войска начело с кучеяда Баязид, всички съобщения от там бяха секнали. Благодарение на изменниците – войници от подбалканските райони, всички разузнавачи бяха разпознавани и хващани. Не само че не идваха вести, но и точно обратно – такива бяха събирани в полза на поганците от същите тези продажници.

С горест се сещаше севастът за похода на царската войска начело със сърцатия и кадърен млад съцар Михаил срещу завоевателя Мурад, бащата на проклетия Баязид, за защита на планинската област около Ихтиман и богатото Средецко поле. Цял ден продължи битката без явно преимущество на нито една от страните. Българската войска броеше 10 000 опитни професионални войскари, турците не надхвърляха 15 000 чалми. Битката започна добре за българите, които бяха взели стратегически правилно височините над Еледжик и така контролираха подстъпите към Ихтиман и прохода Витиня. Младият съцар кипеше от желание да се втурне сам към врага и едва беше разубеден от застаналите около него сановници. В един момент Михаил мълчаливо шибна коня и се спусна в най-горещата точка на боя. Огнян реагира първи и увличайки със себе си един отряд от изпитаните ветерани, оставени като резерв, препусна след младия цар. За нещастие на българите обаче конят на съцаря Михаил падна изтърбушен от вражески ятаган и затисна ездача си. Това беше и краят на Михаила. Като глутница скочиха отгоре му неколцина спахии. Отбраните ветерани успяха да покосят всички тях, но нова озверена вълна замести падналите агаряни. Не можаха да издържат на напора старите воини, отрядът се стопи от сто на петдесет души, а Михаил все още лежеше затиснат. Виждайки отдалия му се случай, емирът Мурад изпрати в бесен юруш останалите резервни спахии, които решиха съдбата на падналия цар и пазещите го ветерани. Така младият герой погина и това стана на заник-слънце, спомни си тъжно севастът. Едва успяха да вземат тялото на убития и да се отдалечат от полесражението. Съветниците на загиналия цар взеха решение войската да се върне обратно в Търнов, макар че изхода от стълкновението не бе решен. Паниката и скръбта казаха последната си дума и началници и редовите войскари отпаднаха духом, пораженската атмосфера беше обхванала всички. На другата сутрин българската войска се оттегли по обратния път през Витиня, носейки тялото на Михаила и оставяйки около две хиляди убити на полето. Така под планинските крепости бяха оставени да се защитават единствено от малките си постоянни гарнизони, а пътят към богатото Средецко поле бе отворен за османската войска. Мурад, разбира се, не закъсня да се възползва и така развръзката дойде с падането на голямата ключова крепост Средец през 1385 година. Бан Янука, последният кастрофилакс, бе отведен в плен, а по-късно прие и исляма.

Огнян поклати глава – прекалено бързо, да, прекалено бързо и лесно идваха успехите за враговете на християнското царство, ето няма и десет години откак се бяха настанили в Източна Тракия и бяха взели Адрианопол от ромеите, а вече бяха окупирали цялата долна земя, та и земите на запад чак до Пирина и Рила.

Стопила се беше воинската сила на царството, ето на – царят Иван, синът Александров, не разполагаше и с пет хиляди надеждни войскари. Къде бяха останалите, всички ли бяха преминали на страната на врага, питаше се Огнян укоризнено. Ето и той, макар и севаст, имаше на разположение едва хиляда воини, с които да защитава цялата планинска земя от Хоталич до Вратица, където свършваха пределите на Търновското царство. Знаеше, че нямат плата от една година, но това ли беше най-важното, или дългът да защитават цар и царщина в името на поколенията след тях? Този въпрос оставаше да виси в пространството и отговор за него еднозначен нямаше. Както нямаше и помощ отнигде. Видинския цар Срацимир така и не призна полубрата си Шишман за цар на българите и не смяташе да му помага, по-скоро гледаше на случващото се с Търновското царство като на Божие наказание.

Константин Велбъждки владееше многолюдна земя и имаше на разположение шест хиляди воини, но след смъртта на Вълкашин и Углеша се тресеше от страх само като чуе името на султана. Деспотът беше най-верният васал на Баязид, наречен Светкавицата. Отцепени по този начин от Търновското царство, българите от този край така и не се включиха в отбраната на родината. Ами добруджанският Иванко? За съжаление беше бледо подобие на оправния си баща. Откак Добротица почина преди девет години, Източното деспотство преживяваше дълбок упадък. Иванко се занимаваше с дребните крамоли на варненските богаташи и не виждаше по-далеч от носа си. Така и не разбра защо трябва да обедини усилия с цар Иван Шишман и изпадна във васална зависимост от Баязид, без дори да е видял на живо поганската войска.

Севастът се отърси от тежките си мисли и заслиза към вратника на Урвич. Тук го посрещна млад, все още по момчешки неукрепнал младеж, с едва наболи косми по горната устна. Младежът се завтече и с едно хи-хип-ура се хвърли в лъжлива атака към Огнян. Севастът направи лъжливо движение наляво и когато младежът се втурна в същата посока, той го прегърна с дясната ръка:

– С какво се занимава днес, Никола, синко? – запита го бащата, когато тръгнаха обратно към крепостта.

– Обичайното тате, с отец Йована писахме на кожи историята на царството, после се упражнявах с войниците по стрелба с лък – отговори с потрепващ от напрягане да изглежда по-дебел глас младежът.

"Бързо иска да порасне – помисли си севастът, – още е на четиринадесет лазарника, а вече преправя гласа си като мъж!" – усмихна се вътрешно той. Какво пък, явно времената бяха такива – ако не израснеш бързо, си уязвим отвсякъде. А на глас попита:

– И къде си по-добър – в четмото и писмото или във воинското обучение, сине?

Никола се поколеба за миг:

– В двете, тате, ама по ми върви с войниците май.

– Добре, сине, а – ето и кака ти идва – рече севастът усмихнат.

Към тях идваше красива мома, с венец от горски цветя на главата. Поздравявайки ги отдалече, Калина се завтече към тях.

– Здравей, тате, Никола сигурно вече ме е накодошил – подсмихна се тя, гушкайки се под лявата мишца на Огнян.

– Че има ли за какво – рече сърдито по-малкият брат и се врътна назад, оставайки със стражниците в двора на крепостта.

Севастът, придружен от дъщеря си, влезе в болярската кула, където Калина сложи софрата за вечеря. Огнян беше загубил жена си наскоро и още не можеше да преодолее липсата й. Горкинята беше починала от огненица година назад и почиваше погребана в семейната малка църквица в Урвич.

Стотникът Драгота, когото беше натоварил с отбраната на Урвич, го посрещна в затвореното каре на крепостта:

– Проверих запасите от оръжие: имаме три хиляди стрели и още толкова метателни копия, както и катран за десет казана. Запасите от храна ще стигнат за месец, а и щерната е пълна с вода.

– Добре, Драгота, виж стените околовръст, има паднали камъни и хоросан, та ще трябва да извикаш отроците от Ябланица да подсилят слабите места с градеж.

Севастът продължи към болярската постройка, следван от Драгота, и добави:

– Сутринта патрулът донесе, че отново са забелязани разбойници тъдява, много се активираха напоследък тези нехранимайковци. Ще се наложи да им правим хайка – след кратко мълчание добави: – Подготви петдесет момчета утре, ще поизлезем към върха да ги посплашим, без това им се стегна душата от това бездейно чакане.

На другата сутрин Драгота начело на петдесет войскари се отправи към Витиня на оглед. Отрядът се придружаваше от кучкари и цяла сюрия възбудено лаещи кучета. Около обяд видяха и първите следи от разбойниците, които, чувствайки се в безопасност в планината, бяха наклали огън и печаха мръвки от елен в импровизирания си бивак. Пушекът от огъня обаче ги издаваше и Драгота накара кучкарите да пуснат възбудените животни. Кучетата се втурнаха с бесен лай в гората, следвани от отряда войскари. Настана олелия, разбойниците, не очаквали нападение в този пущинак, се разбягаха във всички посоки. Преследвачите с хъс залавяха загубилите ума и дума разбойници с мрежи. Привечер развеселените отрядници докараха в Урвич вързани около двадесет мъже. Вратите на крепостта се отвориха и с песни и свирни групата влезе. Севастът дочу глъчката на пристигналите и излезе на пруста на болярския дом. Драгота скочи от коня и избърза към него усмихнат:

– Уловът излезе успешен, господство ти. Водим две дузини от тези бродяги. Ще свършат чудесна работа по ремонта на стените, с яки мишци са, та камъните няма да им се опрат.

– Драгота, виж кой е главатарят им и го разпитай, виж има ли други като тях в гората – рече севастът и влезе обратно в дома.

Стотникът отдаде почест и се насочи обратно към насядалите на земята пленници и охраняващите ги стражи.

– Кой от вас е главатарят? Я да се изправи – избоботи тежко Драгота, свъсил вежди.

Сред групата се изправи брадясал мъж с прошарена дълга коса и див поглед в тъмните очи. Облеклото му се състоеше от вълнен бял клин с навуща и цървули, придържан от широк пояс. В пояса бе запасана широка далматика с бродирани шевици. Пиринчена обица висеше от дясното му ухо, а в ръце мачкаше кожен калпак. Стотникът го огледа преценяващо и си помисли "Много зло е събрал в душата си този несретник!" , а на глас добави:

– Как е твойто име, откъде си родом?

Пленникът помълча минута, колебаейки се и оглеждайки на свой ред стотника. Поклати леко глава и каза с дрезгав глас:

– Трайко съм от Чирпан. А ти кой си? Гледам те на български войскар приличаш. На кого служиш – на Христа или на Мамона?

Драгота се учуди на въпросите, зададени от странника, не очакваше, че разпитът ще тръгне в тази посока и прекръствайки се, машинално отговори:

– На Христа Бога и на цар Иван Шишмана служа. Ама тебе като гледам, виждам слуга на нечестивия. Кажи, прошляко, що тъдява търсите, пътници по друмищата ли нападате или по селата пакости причинявате. Много станахте напоследък, пък и чак от Чирпан си се довлякъл тука да бесуваш – разпали се стотникът.

– Много сме, началнико, пръснати в планината. Всичките сме бегълци от агарянина. Взеха ми всичко, грабят, палят и убиват. Ето и нашият болярин Кръстан не рачи да даде Чирпан, та тръгна на бой с измаилтяните, и какво! Като мътна вълна ни удариха, Кръстана съсякоха, а нас разпиляха. Пръснахме се по планините да търсим спасение. Жена ми и децата отвлякоха, селото подпалиха, не остана камък върху камък сложен – Трайко се огледа и показа с поглед: – Всичките тук сме в това положение, несретници сме ние, ала разбойници не сме. Пътник не сме заколили и в селата зулуми не сме правили. Храним се с дивеч и горски плодове, ала как ще изкараме зимъска не знам.

Драгота огледа с нови очи пленените мъже. Наистина не изглеждаха като разбойниците, които беше виждал. Тези бяха с еднотипно тракийско облекло, неподходящо за планината, засега явно ги спасяваха летните жеги. Стотникът заповяда на стражата да раздаде храна и вода на пленниците, а самият той се върна към болярската кула, за да извести севаста, че са в грешка.

Севаст Огнян стоеше пред разпаленото огнище в трема и слушаше внимателно стотника. Драгота преразказа чутото от Трайко и изрази мнение:

– Тия не ще да са от горските хора. Като ги огледах, видях, че не са подготвени за планината, пък и оръжията им са никакви – пет лъка и дървени топори. Този, дето им е главатар, спомена, че има още много от тях да се крият в планината, някои са жени и деца. Болярина Кръстан погубили проклетите агаряни, а от Чирпанската крепост камък върху камък не оставили.

Севастът замислено гледаше огъня, наблюдавайки играта на хвърчащите искри от пламтящите цепеници. Драгота погледна Огнян в очакване.

– Събери утре войскарите, вземете с вас и този Трайко. Намерите ли групи от тракийските бегълци, насочвайте ги насам. На мен воини ми трябват... с окървавени души. Тези ще се бият най-добре, защото имат за какво да мъстят. Останалите пленени пуснете свободни, да помагат по поправката на стените.

Стотникът кимна в знак на съгласие и излезе от болярската кула.

Рано другата сутрин Драгота начело на отряд от сто воини и с водач Трайко навлезе в планинските вековни дебри. Още привечер първите бежанци, насочвани от войскарите, пристигнаха пред крепостта Урвич. За неделя време се събраха около петстотин мъже, жени и деца. Севастът препращаше негодните, жените и децата към близките подвластни планински селища. Така Ябланица се утрои, а Голям Извор ,Троян и Колибите наоколо поеха останалата част от бежанците. Навсякъде бяха приети те добре от широкоскроените балканджии. По-късно част от тракийските бежанци основаха Ново село. Само след месец, когато планината се оцветяваше в червено и жълто, годните за оръжие мъже достигнаха немалката бройка от хиляда души. Около двеста жени и девойки с изричното одобрение на севаста се включиха към опълчението, търсейки мъст за погубена чест и семейства. Три месеца по-късно, следейки придвижването на османлиите и техните български помагачи, севаст Огнян изпрати подготвените за бой бежанци на позиции в прохода на Траян. От Търнов пристигна вестта за падането на столнината. Севастът очакваше с тревога нашествениците да атакуват и от север.

Добре че там Ловеч се държеше...