РOБОВЛАДЕЛЦИТЕ НА 21 ВЕК
Андрей бавно разтърка слепоочията си, затваряйки очи с болезнена гримаса. Тъпото туптене, което чувстваше в главата си и този път не премина. Стана бавно от стола пред компютъра и се затътри към спалнята. Взе два аналгина и ги сдъвка с мазохистична усмивка, след което излезе на терасата. Ведрият бриз блъсна челото му и отпусна болката. Постоя още пет минути навън, изключил всичките си сетива за света наоколо.
Изведнъж се сепна от телефонния звън и влезе обратно в апартамента. Телефонът престана да звъни и Андрей помисли вяло, че това всъщност е без значение. Рано сутринта с изгрева привърши рапорта за състоянието на кораба, на който бе капитан до преди ден. Въпреки че се бе прибрал едва вчера по обяд след убйствената смяна с три самолета и за капак пътуване с автобус от София до Варна , мениджърът на компанията настояваше рапорта да е готов до сутринта.
С жена си и децата успя да се види за няколко часа вечерта, след като се прибраха кой - от работа , кой - от училище. Рано сутринта децата все още спяха, но Ивана вече оправяше сутрешния си тоалет в банята. Андрей въздъхна тежко и пристъпи към гардероба. Облече костюма за официални срещи, обу неудобните униформени обувки и преди да излезе от вкъщи почука на вратата на банята. Ивана с все още подпухнали от съня очи го изгледа критично, оправи една непослушна къдрица на челото, целуна го и му пожела лек ден. Разбраха се да се чуят след като прикючи ангажимента му в офиса на компанията. Децата бяха втора смяна на училище и щеше да ги види чак за вечеря. Петър, по-големия от братята, бе на дванадесет, а Стоян на девет години и все още преживяваха тежко всяко негово заминаване на рейс.
Пътувайки с колата към офиса, Андрей все още мислеше за децата. Знаеше, че им липсва и се опитваше да наваксва пропуснатото време с тях, осъзнавайки, че се самозалъгва. Пристигна точно в осем и тридесет, погледна часовника и видя, че има още тридесет минути до насрочената среща с ръководството на менинговата компания. Облегна се назад и мислите му потекоха назад към времето на контракта, който бе изкарал на борда на кораба.
Контрактът мина под непрекъснатото напрежение на приемане и сдаване на товари, разправии с претенциозни чартьори и корумпирани проверяващи. За капак неадекватните разпореждания, идващи от страна на служителите в компанията, допълнително утежняваха и без това напрегнатата обстановка на борда. Ето, помисли Андрей дори смяната на капитаните, която бяха организирали от офиса стана буквално в последната минута , преди корабът да напусне Калкута, а самото прибиране в България бе истински кошмар. Можеше поне да вземат самолетен билет от София за Варна, размишляваше той, нямаше да се ощетят толкова много.
С периферното зрение забеляза чистачката, която отключваше офиса на компанията. Андрей изчака часовникът в колата да покаже девет часа , излезе бавно от колата, взе папката с документи от задната седалка и се отправи към отворената врата. В офиса все още нямаше никой, с изкючение на прибиращата боклука, чистачка. Андрей я поздрави и зачака търпеливо отпред. След половин час започнаха да пристигат и служителите. Както обикновенно никой не спазваше работно време и уговорки за срещи, особено с корабния персонал, пък бил той и самия капитан.
Повечето от работещите в офиса на компанията служители го подминаваха без дори да го погледнат, други поздравяваха студено и отминаваха. Андрей работеше като капитан за тази менингова компания от седем години, но това явно не го правеше част от екипа на компанията, помисли си с горчивина той. В десет часа пристигна и мениджърът. Андрей го поздрави учтиво и влезе след него.
В офиса предаде документите по рейса, които носеше със себе си и доклада, който бе подготвял цяла нощ. След като го повика в кабинета си, мениджъра го разпита за състоянието, в което бе оставил кораба на сменилия го капитан. Андрей подробно преразказа доклада и зачака ответна реакция. Мениджърът не изрази такава. След още някои общи приказки с клюкарски характер, капитанът бе освободен, с обещанието да почива през следващите четири месеца.
Андрей излезе от офиса и въздъхна облекчено, най-после щеше да обърне внимание на себе си и семейството. Размечта се за почивка на планина и пълноценно прекарано време с децата.
Обади се на Ивана, обяви с апломб, че е свободен и запали двигатела на колата. Следващите три дни преминаха в спокойно и отпускащо щастливо бездействие. По цял ден бе свободен, което си беше истински лукс за него, успя да направи резервация за почивка в Троян, уговори Ивана да изтегли отпуската си и се размечта за жадуваната ваканция. Децата се ентусиазираха и зачакаха с нетърпение последния учебен ден. Не бяха водени на почивка вече две поредни години, помисли загрижен Андрей, крайно време беше да подишат чист въздух и да поиграят на воля.
Андрей очакваше преводите от заработените за контракта заплати да бъдат преведени в края на месеца, през който се бе прибрал, както изрично бе записано в договора му, но това не се случи. Той изчака още седмица, но банковата сметка си оставаше все така пуста. Изпаднал в лошо предчувствие, реши да позвъни в компанията,за да разбере причината. Сигнала на телефонната линия даде свободно, секретарката вдигна слушалката от другата страна и Андрей се представи. Казаха му да изчака и след секунди чу гласа на мениджъра. След като поздрави, Андрей зададе въпроса, който го мъчеше и зачака неспокойно. Подминавайки зададения въпрос, мениджърът го информира жизнерадостно, че трябва да пътува за Ротердам след три дни, поради срочна смяна на капитана на един от корабите. Андрей почувства как устата му пресъхва и конвулсилно преглътна. Беше в отпуска едва от десет дни... Не може да бъде, не може да е истина, трескаво мислеше той, това означава тотално рухване на всички планове и мечти за отпуската. За пореден път искаха от него да обира луфтовете в компанията, дори забрави за момент причината за разговора .
Андрей се осъзна, върна се към действителността и категорично отказа. ‘Не се качваш – не си получаваш парите’, бе ехидния отговор от другата страна на линията. Мислите бясно препускаха в главата му. Ако откажеше, наистина нямаше да му преведат заплатите и така оставаше без пари за препитание. Андрей имаше лош опит от предни компании с неизплатени заплати и знаеше, че никой в България няма да му помогне да си ги вземе. Както винаги, използвайки неадекватното трудово законодателство в държавата, неглижирането на директивите на ЕС и некомпетентността на законотворците в София, относно морското дело, работата на море и протекцията на българските моряци , мениджърските компании, паразитиращи в България, извиваха ръцете на българските моряци с договори, сключвани с регистрирани на екзотични острови корабни компании. В тези договори, съдът където можеше да се жалва морячеството бе, естествено, толкова далеч от България, че се обезсмисляше ходенето дотам. Разбираше се от само себе си че, Българският Моряшки Профсъюз, който по принцип съществуваше проформа, нямаше как да се намеси там, а адвокатите губеха делата на моряците защото бяха заведени в България. Всеизвестен факт беше, че в България няма компетентни съдии по Морско Право.
Андрей се върна към действителността, потръпна от отвръщениеи отчаянието погаси светлината в очите му. Сведе глава към телефонната слушалка и с равен глас отрони ‘Добре, господин мениджър, ще се кача на кораба...’