РАЗПРОДАЖБА

В Националния дворец на културата цареше трескаво оживление. Беше навечерието на коледните и новогодишните празници и по традиция по това време на годината се организираше Международния панаир на книгата и Софийския литературен фестивал. Всички големи издателства бяха подредили свои щандове с книги с лъскави корици, които привличаха любознателните посетители като магнит. Известни културтрегери, нашумели автори и витиевати ментори се надпреварваха да хвалят произведенията си на любопитните хора, щъкащи във ведро настроение из залата. Изобщо празничната еуфория бе завладяла и продавачи, и купувачи. По-маститите издатели бяха на първа линия, другите, по-неизвестните, бяха набутани пό към края, където рядко се отбиваше някой, но така е в йерархията на живота – всяка жаба трябваше да си знае гьола, както се казва в една мъдра поговорка.

Сред тази пъстра тълпа, изпълваща коридорите и залите на НДК, се провираше дребен възрастен човек, облечен във вехто сиво палто и със старомодно бомбе на главата. В ръката си държеше очукан куфар, по-стар дори от палтото на гърба му. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човек, а пък и той не държеше да прави впечатление. Странникът спираше от време на време пред някой от щандовете и погледът му се отправяше към подредените заглавия. След това, сякаш загубил интерес, се насочваше към следващия щанд. Не питаше нищо, не слушаше и речите на продавачите. Това, което търсеше, явно не бе тук. Накрая стигна до изхода на залата и спря. Тук, в малко сумрачно фоайе, завършваше царството на книгите. Дребният човек се огледа. Видя един изоставен пластмасов стол и приседна на него. Постави очукания куфар на коленете си и го отвори. Вътре се мъдреше един лист хартия и нищо друго. Странникът постави отворения куфар до себе си на пода и прикрепи листа на капака на куфара, така че да бъде прочетен от излизащите от НДК посетители. На белия лист се мъдреше надпис, напечатан на пишеща машина, който гласеше: „Разпродажба на неоценени и пренебрегнати таланти. Отстъпки до 99%. Промоцията важи само днес.“

Любителите на книги, понесли в ръце рекламни торби с новозакупени творби, излизаха шумно на тумби, обсъждайки впечатленията си от базара и фестивала. Докато минаваха покрай него, все едно бе невидим, странникът слушаше разговорите им:

– Еха, взех автограф от „Х“. Той е велик писател, чак в САЩ продават книгите му – въодушевено ръкомахаше някакъв брадат бабанко, облечен в кожена шуба и със спортна шапка на главата.

– Аз пък си изпросих посвещение от „Г“, като купих последния му роман. С него той спечели първа награда за литература тази година – затапи го млада жена, облечена в палто с бонбонен цвят и розово боне.

Странникът пропускаше тези приказки покрай ушите си, те му бяха безразлични. Авторите, за които си говореха тия хора, бяха протежета на издателства, превзели книжния пазар в страната. Някои от тях си бяха купили талант от него при предишните разпродажби, други пък си го имаха природно даден.

Времето минаваше и странникът оброни глава и като че ли задряма на стола. Тогава покрай него мина групичка гимназисти:

– Вижте, чичéто къде е застанал да проси – обади се едно от момчетата и насочи вниманието на останалите към задрямалия човек и празния куфар на пода.

– Разчита, че хората, минаващи оттук, ще пуснат нещо, пък и е на топло – приближи се момиче и пусна стотинки в куфара на странника, а погледът ѝ се спря на листа, закрепен на капака – Я! Ама тук имаме разпродажба на таланти бе, хора! – обърна се тя към излизащите вече младежи.

Групичката се събра пред куфара на странника. Дребният човек отвори очи и погледна момичето:

– Какъв талант си избираш: литературен, музикален или изобразителен?

Момичето се стъписа. Погледна към приятелите си и колебливо каза:

– Ами нека да е музикален, така ми се иска да стана известна певица!

– Имаш го, – каза странникът – но от съдбата зависи, дали ще станеш известна. Все пак това са неоценени или пренебрегнати таланти. По една или друга причина, хората, които са ги притежавали, не са успели да ги реализират и са се отказали от талантите си. Затова са на разпродажба.

– А кога ще се прояви музикалния ми талант? – попита го шеговито момичето.

– Още щом излезеш от тук, млада госпожице. – отговори сериозно странникът.

Младежката компания избухна във весел смях. Към очукания куфар захвърчаха банкноти от по два и пет лева:

– Чѝче, на мен дай литературен талант! Оставих ти цели пет лева – извика с мутиращ глас едро момче с диоптрични очила.

– На мен дай талант на художник! – надвика го русоляв симпатяга с умопомрачителна шапка на главата.

– Чакайте, момчета, моля говорете един по един, за да не объркам талантите, които желаете да придобиете – каза странникът.

Компанията избухна отново в смях:

– Заслужи си парите, стар шмекер такъв! – обърна се към него симпатягата – Досега никой не ме е лъгал така сладко!

– Не Ви лъжа, млади господине! – погледна го странникът сериозно – Както казах вече, талантите, които си избрахте, ще се проявят, след като излезете от тази сграда. И не забравяйте – понякога да имаш талант е проклятие, а не полза, особено когато остане незабелязан и не бъде оценен подобаващо от обществото.

– Довиждане, чѝче! Благодарим за хубавата шега! – обади се момичето и усмихнато му махна с ръка.

Веселата компания излезе от Двореца на културата и се отправи към сградата на гимназията, където учебните часове започваха след по-малко от час.

***

– Я, Бистра, ти си имала страхотен глас! Интересно как не съм го забелязала досега! – похвали учителката по музика момичето – Oстани след часа да поговорим, за да обсъдим бъдещото ти кариерно развитие.

– Страхотно ти се е получил този пейзаж, Андреан! Дори си успял да вмъкнеш светлосенките на облаците и ... O, Боже, каква сполучлива композиция! – възкликна учителят по изобразително изкуство докато се любуваше на изрисувания с темперни бои кадастрон. След това погледна невярващо към русолявия симпатяга – Ти сега в часа ли го нарисува това?

– Аз, хм…, да в часа, но ми трябват други по-фини четки, с тези ми е трудно – каза ученикът.

– Ще запазя този пейзаж за градската училищна изложба, – заяви учителят, усмихвайки се – а ти, ако желаеш, остани в междучасието. Имам предложение за теб!

Лицето на учителката по литература бавно променяше изражението си от досада към радостно удивление. Накрая вдигна очи от текста пред себе си и погледна към смълчания клас:

– Кирил!

От последния чин на средната редица се изправи едро момче с диоптрични очила:

– Тук съм, госпожо!

– Кирил, това есе, което си написал в часа е голяма и приятна изненада за мен! Искам да го прочетеш на глас пред класа, за да могат и съучениците ти да го оценят. – учителката подаде изписания лист на Кирил и добави – И да не забравя, има обявен национален литературен конкурс за гимназисти. Предлагам ти да участваш с есето си в него.

– Добре, госпожо… – от притеснение Кирил свали очилата си, после пак ги постави на носа си, поизкашля се и зачете на глас творението си.

***

До края на деня никой друг не спря пред очукания куфар с разпродажбата на таланти. Когато вече затваряха щандовете с книгите, дребният възрастен човек стана от стола, закопча старото си палто, затвори куфара и нахлупи бомбето си. За тази година бе приключил успешно със задачата, за която го бяха наели. Излезе от сградата на НДК и изчезна в нощта.

10.01.2020

Край