ПРОКЪЛНАТИЯТ КОРАБ (Част 2)

ПРОКЛЯТИЕТО НА ШАМАНА

С пукването на зората, под падащите от преплетените корони на дърветата едри капки от преминалия вече дъжд, мъжете от племето се връщаха натоварени с плячката от среднощния набег към кораба. В средата на групата, на импровизирана носилка от клони, четирима мускулести мъже носеха Тотоле. Вождът Кукеле, който вървеше до носилката се вглеждаше със свито сърце в неподвижното тяло на младия мъж. Тревожни мисли се въртяха в главата на вожда. Още в лодката, когато попипа Тотоле, бе разбрал че младежът е мъртъв. Като стар ловец с опит, бързо ориентиращ се в жизнения статус на плячката, нямаше никакви съмнения в симптомите, които наблюдаваше при внука на шамана.

„ Няма съмнение, Тотоле е мъртъв.“ Каква ще бъде реакцията на шамана, се досещаше. Всеки съпричастен с гибелта на любимия внук, щеше да си изпати и то жестоко. Нямаше никакво значение това, че се бе опитал да каже на Могамба как внукът му не става за лидер на групата. Отговорността си оставаше негова, лична като на вожд. Сега трябваше да мисли бързо, за да отклони гнева на шамана в посока различна от себе си и мъжете от племето.

„ Ще набедя белите за виновни. Моряците са стреляли с пушки към нас, Тотоле е повел смело мъжете от племето в атака, но в завързалият се ръкопашен бой, моряците са го ударили по тила с дървена бухалка. Тотоле е паднал, Кукеле е поел командването на мъжете и с риск за живота си, е успял да прибере ранения младеж на пирогата и да го върне в селото.“ Вождът поклати глава. По-добре гневът на Моганба да настигне непознатите бели моряци, отколкото него самият или някой друг от племето. Време е да разпространи своята версия, за случилото се на борда на кораба. Мъжете от племето щяха да го разберат. Докато крачеха по пътеката, вожда надигна глас в монотонна песен:

- Тотоле е голям храбрец. Сам поведе мъжете в атака срещу белите дяволи. Така ли е хора?

Припевът се оформи като общ отговор:

- Така е, така е, ние сме свидетели!

Вождът продължи с монотонната мелодия:

- Белите дяволи стреляха по нас с пушки. Ние влязохме в битка с тях. Така ли е хора?

- Така е, така е, стреляха с пушки!

Кукеле продължи:

- Тотоле бе ударен в главата от белите дяволи с дървена тояга. Така ли е хора?

- Така е, така е, удариха го с дървена тояга в главата!

Вождът завърши монолога:

- Вожда Кукеле спаси Тотоле в пирогата и го води при Могамба за лечение. Така ли е хора?

- Така е, така е, вожда Кукеле спаси Тотоле!

Моноттоната песен свърши. Тялото на мъртвеца бе започнало да се вкочанясва. Не мина и час и групата излезе от покрайнините на джунглата на поляната пред първите сламени колиби на селото. Слънцето се бе издигнало високо, изпаряващата се от горещината влага диплеше кълба от мъгла над джунглата.

Въпреки натрупаната умора от среднощния удар и последвалия изтощителен преход през джунглата, войните начело със своя вожд застанаха чинно пред колибата на шамана и зачакаха. Дочул глъчката на племето пред бомата, Могамба вдигна коженото платнище и излезе навън. Огледа мълчаливо хората, погледът му се спря на импровизираната носилка. Без да продума шаманът приближи проснатото тяло на Тотоле и приклекна до него. Опипа със знаещи пръсти тялото, погледна очите под клепачите и постави огледалце пред ноздрите. Нищо. Никаква следа от живот не бе останала в това тяло. Посивялото лице на трупа бе застинало в спокойно изражение. Жрецът погледна към Кукеле:

- Ти?!

Пребледнял, Кукеле поклати глава:

- Не, белите моряци от кораба го убиха. Аз само се опитах да го спася. Мъжете от племето ще потвърдят.

Могамба изгледа изморените лица около себе си. Всички поклатиха глави в съпричастност. Шаманът тихо изсъска:

- Говори!

Кукеле разказа своята версия, за смъртта на Тотоле. Мъжете потвърдиха.

Могамба махна с ръка:

- Махайте се. Оставете ме сам с внука ми!

Племето се разотиде тихо. Никой не смееше да каже дума. Пред колибата остана само жреца, надвесен над бездиханното тяло. Отстрани стоеше купът с окрадените от кораба вещи.

♦♦♦

„Фиона“ маневрираше за заставане на кея. Един допотопен влекач буташе бака, докато с множество маневри, пилотът се опитваше да задържи кораба срещу течението. Най-после първото вързално въже бе подадено на брега и малко по малко, корабът се приближи до кея, докато се залепи за него. Останалите въжета бяха подадени и сходнята – спусната. Пилотът си взе довиждане с капитан Петров и слезе от кораба. Портовите власти се качиха на борда и извършиха входяща контрола. След тяхното заминаване, когато остана насаме с агента номиниран от Компанията за престоя на кораба в Матади, капитанът подхвана разговор за среднощното нападение в реката:

- Тази нощ, докато изчаквахме на котва, в реката през тъмната част на денонощието, бяхме нападнати от пирати. Не сме спали снощи. Тези обирджии са наистина голяма напаст. Окрадоха цялото имущество на бака. Корабът понесе финансови загуби зад над 10 000 щатски долара. Отделно страха, който брахме. Викахме по радиостанцията портовите власти за помощ, но никой не ни отговори. Пиратите бяха въоръжени с дълги ножове и мачете. Добре, че водача им се подхлъзна и падна, така се оттеглиха, иначе твърде възможно беше да наранят някого от екипажа.

Агентът, който чуваше тази история с малки нюанси от всички пристигащи в Матади кораби, изслуша спокойно капитана и каза:

- Това се случва с всички кораби идващи тук, Кеп. Не знам по какви пътища тези пирати стигат до информация за пристигащите кораби, но истина е, че знаят за всеки идващ тук кораб. Повярвай ми, вие сте се отървали леко. Ето, преди два месеца пристигна един кораб с филипински екипаж. Филипинските моряци решили да изгонят натрапниците, но в завързалият се бой, трима от тях бяха наръгани с нож, а един с отрязани пръсти на дясната ръка. Лекувахме ги в местната болница, двама от тях едва прескочиха трапа. Изписахме ги преди седмица и ги репатрирахме обратно в родината. Корабът отплава без тях, разбира се.

Капитан Петров поклати глава:

- Добре, след като се знае за тези нападения, защо никой не озапти тези главорези? Полицията не ги ли гони?

- Знаеш ли, Кеп, това са местни полудиви племена. Живеят в джунглата, изхранват се от нея и от реката. Имат си племенни вождове и шамани, на които се подчиняват и не искат да знаят за изкуствените граници, създадени от бившите колонизатори. Днес може да са в Демократична република Конго, а утре в Ангола, в други ден в Кабинда или бог знае къде. Правителството нехае за тях, а те пък не плащат никакви данъци на хазната. Това е голата истина – живеят както могат и по своите си племенни закони. Официалната власт е безсилна да се справи с тях – агентът сви рамене.

Капитан Петров додаде:

- Добре поне, че не можаха да разбият трюмовете и да задигнат част от стоката. Колко време ще отнеме разтоварването по ваша преценка?

- Около месец, Кеп. Зависи от времето. Ако вали знаеш, ще ни забави с няколко дни.

- А бригадите от колко човека са?

- Около сто човека. Разтоварването продължава от сутрин до вечер. Целият товар се обработва на ръка в мрежи, които изнасяме от кораба с корабните кранове.

Казаха си още няколко незначителни приказки, агентът си взе довиждане с капитана и напусна кораба. Трюмовете бяха отворени от екипажа и пъстра тълпа от наети в града докери нахлу в трюмовете за разтоварването на ориза. Вацмана на парадната сходня не бе в състояние нито да следи броя им, нито да контролира слизащите и качващите се. Така минаваше ден след ден. Товарът в трюмовете намаляваше, постепенно изнасян на брега. От там го товареха на камиони, които го изнасяха извън пристанището. Старши помощник-капитанът се занимаваше с разтоварването на товара, а разправиите със стифадорите заради кражбите на ориз, както и за повредените и скъсани чували бяха ежедневие. Екипажът свикна със суматохата по разтоварването и работата вървеше някак си.

♦♦♦

Могамба не можеше да си намери място. Тъгата по загубения внук, отстъпваше място на набиращото сила чувство на гняв и желание за отмъщение. Ден след смъртта на Тотоле, тялото на младежа бе изгорено на клада, както повеляваше традицията на племето. Всички – от малките деца до старците, присъстваха на траурната церемония. Докато душата на Тотоле се отправяше към света на предците, шаманът правеше заклинания и принасяше жертви за неговото добро посрещане на небето. Със загасването на кладата, хората от племето се разотидоха. Могамба остана сам. Свит на две до димящите останки, старият шаман извади кремъчен ритуален нож от торбичката и поряза ръката си над китката. Едри капки кръв закапаха от протегнатата му ръка върху жаравата. Шаманът отправи заклинание за кръвно отмъщение над виновните, призовавайки тъмните сили на които служеше, за помощ. Добре знаеше Могамба, че това заклинание винаги действа. Тотоле щеше да бъде отмъстен. Шаманът бе издал смъртна присъда на всички моряци на борда на „Фиона“. Оставаше собственоръчно да събере лични дребни неща от екипажа, за да ги прокълне подобаващо. След това великият дух Вудуде щеше да се погрижи за изпълнението на присъдата.

Съсухреният старец се изсмя злобно. „Ще бъдеш отмъстен сине! Кръв за кръв, живот за живота ти!“ Гривните от змийски зъби опасващи протегнатата ръка на шамана, глухо завибрираха. Могамба свали ръка и пое към колибата. Време бе да се подготви за път. Градският младеж, който бе донесъл новината за пристигащия кораб, щеше да го отведе до Матади, а Буено – мулатът, който бе длъжник на племето, трябваше да го качи на кораба. Оттам нататък, шаманът щеше да пристъпи към пъкления си план.

Рано на другата сутрин с изгрева на слънцето, старецът, придружен от младежа и трима войни от племето, тръгна пеш за града. Път през джунглата нямаше. Малката група се придвижваше по пътеките, очертани от подрязваните безброй пъти бодливи тръни, листа и лиани. Високо над главите на пътниците се чуваха възторжени птичи песни и крясъците на маймуните. Могамба нямаше уши за песните на безгрижните горски обитатели. Единствено представата за мъчителната смърт на непознатите хора от кораба, бе в съзнанието на шамана. Така, след близо цял ден ходене, излязоха на асфалтовия път, свързващ Киншаса с Матади. Тук войните от племето свърнаха назад, след отправения от шамана към тях знак с ръка. Слънцето клонеше към залез.

- Оттук остават пет часа ходене, освен ако не ни вземе някой камион – обади се поумореният намусен младеж – ще пристигнем късно вечерта.

Могамба не отвърна нищо. Крачеше напред все едно бе тръгнал от селото току-що. Младежът сви рамене и го последва.

Вечерният мрак падна бързо и двамата продължиха мълчаливо в тъмната нощ. Изведнъж далечни фарове осветиха шосето зад тях. Младежът се обади:

- Да минем встрани, тук шофьорите карат бясно. Докато ни види на пътя и ще ни отнесе.

Камионът наду клаксона. Младежът отскочи към банкета и се претърколи във високата трева. Шаманът се обърна с лице към заслепяващите снопове на фаровете. Вдигна ръка, сви я в юмрук и я насочи към връхлитащия камион. Внезапно без да се чуе спирачка, камионът закова на място. Глухият удар на глава в стъкло долетя откъм кабината на машината. Чу се сподавен стон, шофьорът отвори вратата и се свлече на пътя.

Могамба се приближи към него:

- Ще ни вземеш ли до града?

Човекът стоеше опулен, с разбит нос. Огромна цицина се оформяше бързо на челото му:

- Какво направи бе, човек, как спря машината само! Вие ми се свят, не мога да се изправя на краката си. Как да ви закарам до града, като не мога да шофирам в това състояние?

Шаманът се приближи до него и сложи ръката си на главата му. Преобразяването бе пълно. Пред втрещеният поглед на изправящия се в канавката придружител на Могамба, човекът се изправи бодро:

- Качвайте се, за час сме в града.

Младежът, който бе станал свидетел на цялата сцена, плю зад гърба си суеверно и се приближи изтупвайки се от прахоляка. Въпреки, че имаше достатъчно място в кабината, предпочете да се метне в каросерията след като видя, Могамба да се качва при шофьора. Не искаше да има досег с опасния старец. След час пристигнаха в Матади, слязоха в покрайнините на града и се отправиха към бараката на Буено.

- Ще се оправи ли човека? – попита колебливо младежът.

- Да. Скоро ще почувства болката от удара, главата ще го боли, но ще се оправи до седмица – безстрастно отговори шамана.

Продължиха мълчаливо по прашните улички, докато не стигнаха до познатата паянтова постройка, където живееше търговецът. Младежът почука с уговорен сигнал по мръсното стъкло на единствения осветен прозорец. Избелялото, оплюто от мухите перде се дръпна и пълното очилато лице на Буено грейна като в рамка. Огледа ги съмнително, махна с ръка и пердето падна обратно на мястото си. Вратата със скърцане се отвори и двамата късни гости хлътнаха в полутъмната стая. Скоро младежът излезе и с бърза крачка се отдалечи. „С този опасен човек по-добре да си нямам работа.“ – мислеше си той.

На другият ден Буено и шаманът се отправиха към пристанището. Наредиха се на опашка пред гишето, където набираха докери за работа на кораба „Фиона“ за деня и зачакаха ред. Скоро опашката пред тях се стопи и Буено се изправи пред гишето :

- Дай си личната карта да те впиша – писаря зад бюрото погледна бегло към човека пред себе си.

Буено подаде личната си карта. Под нея прикрепи банкнота от 10 конгоански франка. Пускайки ловко банкнотата в чекмеджето пред себе си, служителя го погледна въпросително. Буено посочи зад себе си, където стоеше шамана. Клерка кимна, издаде пропуск, подаде го на мулата и посочи с глава към портала на пристанището:

– Пропуска важи само за един. Кажи на стареца, че се казва Буено Вентура – и кимна към опашката:

- Следващият!

Буено подаде пропуска на Могамба и му каза:

- Не забравяй да кажеш на проверяващия, че се казваш Буено Вентура. Пропуска важи за два дни. После трябва да излезеш от пристанището и да се отпишеш, за да не ми докараш неприятности с властите.

Шаманът изгледа мълчаливо Буено и кимна. След това се запъти към портала и изчезна в навалицата от пристанищни работници. Буено тръгна обратно. Косъмчетата на врата му се бяха изправили от погледа на стареца. „Проклет да е! Не искам да имам работа с този човек!“ – помисли, прекръсти се набожно и продължи към покрайнините.

31 Март 2017г.