Новото начало (Част 5)

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ЗАЛМОКСИС И ЧУДНИЯТ ДАР НА БАСТЕТ

Слизането в пещерата, което бе станало рутинна операция, премина без особени перипетии. Андрей и Наско стигнаха безпрепятствено до средния коридор в пещерата, докъдето бяха стигнали предният ден.

̶ Както говорихме – ти си обличаш мушамата, режеш жиците и излизаш. Ако крилата останат неподвижни – продължаваме, ако ли не – правим снимки и се махаме – тихо наставляваше археологът. Атанас кимна, закопча мушамения дъждобран плътно и нахлузи качулката до очите си.

̶ Сложи и маската на носа и устата си – напомни учения, подавайки на приятеля си малки клещи – не вдигай жицата, просто я прережи без да я усукваш.

Така оборудван, под светлината на силния прожектор, Наско навлезе в обсега на металния орел. Статуята насреща блестеше неотразима и заслепяваше влизащия все така съблазнителна. Алпинистът си наложи да не гледа към нея и продължи бавно към едва забележимата жица на посипания с пясък под. „Медна е. Ще я срежа лесно.“ – разглеждаше с интерес телта той. Извади клещите и я преряза внимателно. Насочи фенера нагоре и погледна към металната птица. Крилете се отпуснаха безшумно и застинаха. Малкият облак от прах, паднал от орела, се слягаше бавно на пода. Наско се отдръпна обратно в пещерата:

̶ Готово – елиминирах го, обаче подът е настлан с тази отрова. За да не вдигаме прах трябва да полеем с вода.

̶ Да, предвидих го, ето кофата – подаде му Андрей пълния с вода от подземния поток съд. Алпинистът тръгна обратно, поливайки обилно с вода коридора. Повториха упражнението многократно, докато цялата повърхност на пода в ходника беше намокрена. Накрая, изморени и задъхани, преминаха през опасния участък. Тук Наско съблече внимателно мушамата, за да не вдига прах и я остави в нишата със статуята. Андрей бавно се предвижваше напред, осветявайки пространството пред себе си. Скоро коридорът се разшири и се раздели на две. Двамата мъже решиха да продължат наляво и скоро пред очите на двамата се отвори голяма стая, издълбана грубо в скалата. Първото, което им направи впечатление, бе сгърчения труп на облечен в старовремски походен костюм човек. Мумифицираното лице бе застинало в гримаса на непоносима болка. Ръцете се бяха сгърчили върху корема. До него се търкаляха газена лампа и навито въже. Широкополата филцова шапка на несретника се бе изтърколила настрани. Зад трупа се виждаха наредени старинни мебели, сандъци , скулптури. Маса, отрупана с папирусови свитъци, имаше доминираща позиция в средата на помещението.

„Също като в гробницата на Тутанкамон!“ – помисли Андрей, сваляйки каската с челника. Наско бе приклекнал до трупа, като го оглеждаше внимателно. Така видя пуснатата отзад старовремска пътна чанта.

̶ Има чанта – забеляза той – Да я отворя ли? – и без да дочака отговор откопча кожените каиши и надникна вътре.

̶ Бинокъл, стара турска карта на планината, свещи ... дневник с молив ... френско-български речник, а, и някакви хапчета в стъклени бурканчета. – заизрежда алпинистът.

̶ Бедният Дюсо, тук е приключил живота си. Явно е станал жертва на отровата в коридора, мъчил се е много несретникът. Мир на праха му! – рече Андрей – Ще вземем само дневника му, за да го предадем на роднините му, от другото полза нямаме.

Атанас кимна мълчаливо и прибра дневника на стария авантюрист в раницата си. Двамата мъже навлязоха навътре в стаята.

̶ Не пипай нищо, това са гробни дарове. Интересуват ни само ръкописите – археологът се приближи до масата и с любопитство погледна папирусовите листи най-отгоре :

̶ Интересно, на старогръцки е – зачете се той в текста.

Минаха няколко минути, физиономията на учения придобиваше все по-учудено изражение.

̶ Какво пише – нетърпеливо попита Наско, втренчен в лицето на приятеля си.

̶ Това е писание на жреца Залмоксис. Разказва, че е знаел за съществуването на тази пещера от староегипетски папирус от Старото царство. В Луксор жреците от храма на богинята котка, след като разбират че е трак, му дават този папирус. Според него, Бастет е решила, по незнайни за старите египтяни причини, да си замине от Египет. Спазарила е финикийски кораби, които оставили нея с цялата ѝ свита и богатства в подножието на Странджа. Тук в планината се установява и живее тя – тази пещера е бил неин дом и оттук е скитала до звездите...

̶ Добре де, щом е богиня защо умира? Нали боговете са безсмъртни? – запита Атанас логично.

̶ Никъде не пише, че богинята е умряла. Използван е изразът „Отправила се на далечен път сред звездите. – Андрей погледна следващият папирус – Самият Залмоксис е описал как е намерил пещерата. Призовал Бастет и в пещерата се появила богинята, която му дала някакъв жезъл. Тук самият той пише, че рзговарял с богинята без да отваря уста. Според него Бастет е дошла от планета, намираща се далеч от Земята. Твърди, че и други богове, …хм!.. тук използва елинската дума „кентаври“, идват от там. Те му внушили, че са безсмъртни. Залмоксис помислил за светилището в което е жрец и ... се намерил там. Пише още, че след като видял светлина да излиза от странния жезъл, започнал да чете мислите на хората и да им внушава своите такива. – Ученият прехвърли първите два папируса и се зачете в третия – Изглежда въпросният жезъл е някакъв вид дистанционно, най-общо казано. Тук има рисунка, на която са изобразени бутони по него – до всеки бутон има символ: кръгче, още едно – по-голямо, човече в нещо като полусфера.

̶ Изглежда старият е бил на много вино. Доколкото съм чувал, тракийските жреци са изпадали в транс, след като се надишат с някакви билки и в комбинация с вино са получавали видения – дълбокомислено заключи алпинистът.

̶ Наско, това не е гробница. Тук, освен нашия нещастен предшественик Дюси, няма други погребани. Мястото е тайно светилище, където явно се пазят артефакти с извънземен произход – заключи Андрей.

След като поогледа стаята пак, той поклати глава :

̶ Това помещение тук е по-скоро „работният кабинет на Залмоксис“, къде обаче се помещава въпросният жезъл – това трябва да открием.

Наско кимна в съгласие и двамата приятели излязоха обратно в коридора. Този път тръгнаха в дясното му разклонение и не след дълго стигнаха до каменен блок, който препречваше пътя напред. По повърхността на камъка имаше изсечени множество сфери с различен размер групирани по странен начин. След като огледаха внимателно стените и сглобката, Наско подхвърли:

̶ Това не знам и с хилти дали ще пробием. Голяма хамалогия ще падне, докато отворим проход през него.

Археологът замислено поглади брадата си:

̶ Не, с хамалогия няма да стане. Тук има някаква схема на отваряне. Помня, че на разкопките при Татул преди три години открихме изсечена в скалата древна звездна карта с тогавашното разположение на звездите – направо си беше истинска сензация.

Наско слушаше и клатеше глава недоверчиво:

̶ Какво общо има Татул с тази пещера? Не виждам връзката.

̶ Ами по една случайност помня някои от схематичните изображения на съзвездията както са ги виждали древните. Тук виждам подобно разположение на сферите. Подай ми ножчето си за малко, приятелю.

Наско бръкна в джоба си и подаде сгъваемо ножче на археолога. Все още не разбираше какво е намислил Андрей и гледаше мълчаливо. Ученият поогледа отново разположението на издатините и разсъждавайки на глас започна да чертае по каменната повърхност:

̶ При древните египтяни на особена почит е било съзвездието Орион. Смятали са, че Изида и Озирис идват оттам. – Докато говореше, Андрей успя да издраска схематично съзвездието с острието свързвайки седем от кръглите издатини. – Другата интересна звезда за тях е била Сириус – показа той с острието отделна, по-голяма сфера.

Наско гледаше с интерес:

̶ Дори и да си прав, защо смяташ, че си свързал правилните издатини ? Сегашното разположение на звездите няма много общо с това от преди няколко хиляди години.

̶ Точно това е. Помня скицата на звездите и съзвездията от Татул – светилището там е на пет хиляди години. – Археологът погледна към приятеля си – сега ще проверим теорията ми – рече той и натисна с длан последователно седемте издатини, които бе свързал. Нищо обаче не се случи. Наско се захили:

̶ Сезам, отвори се! – с теарален апломб рече той, размахвайки ръце.

Без да го поглежда, Андрей натисна сферата, която според него изобразяваше Сириус. Ефектът бе поразяваш – със скърцане големият каменен блок потъна надолу. Хлад и мирис на озон повя от отворилото се помещение. А то бе голямо – колкото банкетна зала, свод не се виждаше. Призрачна зелена светлина, идваща от намиращ се в средата каменен саркофаг осветяваше мъртвешки залата. Двамата приятели се спогледаха безмълвно. Никой от двамата не смееше да пристъпи навътре. Андрей несъзнателно натисна бутона на радиостанцията и прошепна :

̶ Трофоне, няма да повярваш какво виждаме... Влизаме в залата на богинята Бастет.

От припукващият говорител, насечено и с много шум, едва дочуха гласа на политолога:

̶ Повтори, нищо не чувам!

̶ Явно тук нещо смущава проникването на радиовълните. – заключи шепнешком Наско.

̶ Да влезем – предложи археологът – не виждам какво ни задържа.

Алпинистът кимна и двамата приятели пристъпиха в призрачната зала. След няколко крачки навътре спряха. С периферното си зрение усетиха някакво трептене над главите си и погледнаха едновременно към тавана. Това което видяха ги смая. Залата нямаше таван, цялото пространство над тях представляваше планетарна система, в която шест планети с различна големина и нюанси бавно се въртяха около своята звезда. Картината бе в постоянно движение и явно ракурсът бе от най-отдалечената част на системата, защото небето бе осеяно със звезди и галактически купове.

„Холограма“ – помисли Наско и чу гласа на археолога в главата си: „ Колко е реалистична!“. Наско, учуден, се обърна към приятеля си: „Каза ли нещо?“ Андрей го погледна и се усмихна: „Какво пък, Залмоксис ни предупреди, че ще общуваме телепатично. Явно източникът на знанието е тук, в тази зала.“

Внезапно холограмата започна да се променя пред очите им. Планетите започнаха да се приближават увеличавайки размера си, а звездите и галактиките избледняваха постепенно, като започваше да доминира само една от тях. Зрелището продължи с приближаването конкретно на втората планета от системата. Скоро единствено тя и двата и спътника останаха пред очите на пътешествениците. „Красива е“ – помисли Андрей. „Виж зеленикавия ореол около нея“ – подметна Наско – „Изглежда че така се отразява атмосферата ѝ.“ „Също като синкавия ореол на Земята, гледана от космоса“. Внезапно всичко свърши и звездното небе се върна към първоначалния си вид.

Едва откъснаха поглед от величествената гледка над главите си и се отправиха към саркофага. Каменният сандък бе празен, с изключение на странен предмет –наподобяващ украсена пръчка, от който бликаше неземната мъртвешки бледа светлина, осветяваща помещението. Жезълът не лежеше на дъното, а висеше във вътрешността на саркофага. По него се виждаха миниатюрни бутончета и дребни символи до всяко от тях. Наско помисли: „ Да го вземем ли с нас, какво мислиш?“ – „Не, не трябва!“ – усети отговора на Андрей – „Всичко тук изглежда се крепи на жезъла. Ще го обсъдим навън. Да излизаме, Насе“.

Наско видя с периферното си зрение изчезването на приятеля си и поклати глава. Бе се сетил за странното умение на жреца Залмоксис да се появява където пожелае. Наско помисли за поляната с лагерния огън и ...

̶ Здравей Мария – каза – Андрей върна ли се?

Мария подскочи от уплаха и запита невярващо:

̶ Откъде се появи така, взе ми акъла! Но Андрей и Трифон ги няма, вие нали сте заедно?

Наско смигна на момичето и заговорнически каза:

̶ Отивам да ги видя. Не съм ги срещал скоро – и пред смаяните очи на студентката той изчезна.

Алпинистът завари двамата си приятели да спорят оживено:

̶ Казвам ти, Трифоне – мога да чета мислите ти.

̶ Стига се шегува, не е смешно! Това, че не те видях кога се качи по въжето, не ти дава право да се гъбаркаш с мен, Андро... – Политологът не можа да продължи тирадата си. При появяването на Атанас от нищото загуби ума и дума.

̶ Повярвай му, човече. Ето аз съм живото доказателство – ухили се насреща алпинистъйт, насла-ждавайки се на безкрайно учудената му физиономия.

Трифон ги гледаше шашнат:

̶ Ти.. и ти? Как? Не полудявам, нали? – при което двамата мъже насреща му се спогледаха и избухнаха в смях.

̶ Момчета, време е да се върнем при Мария. Помислих, че Андро е там и взех, че се телепортирах пред бедното момиче. Да не направи някоя глупост де...

Прибраха раниците и въжетата и двамата пещерняци се появиха пред огъня, докато Трифон пухтеше сам по стръмния бряг на дола.

06 Януари 2017г.