Новото начало (Част 1)

ОТКРИТИЕТО НА АРХЕОЛОГА

Изгревът завари археолозите на терена на разкопките при връх Голямо Градище. Работата по почистването на основите на древния храмов комплекс вървеше мъчително бавно, поради безразборно разхвърляните артефакти. Иманярите – отколешни конкуренти на научните работници, не си бяха губили времето. Разполагащи с пари и добра техника, те бяха успели да проникнат във вътрешността на храма и да унищожат множество безценни надписи и барелефи и да създадат пълен хаос във времевите хоризонти на обекта. Това и завариха археолозите от експедицията, когато пристигнаха, за да разконсервират сондажните изкопи, прецизно описани миналото лято. И така от началото до края на юни, времето бе загубено в разчистване на пораженията и систематизиране на находките. Едва от два дни, научният екип работеше систематично върху разкопаването на отделните постройки в ансамбъла, оцелели от иманярските набези. Под короната на огромен странджански дъб, учените бяха изградили импровизиран навес, където върху маса от грубо издялани дъски подреждаха и почистваха изкараните на повърхността предмети. По-късно систематизираните находки биваха подреждани прилежно в сандъци и извозвани поетапно към музея в Малко Търново.

Мария избърса с кърпа потта, която неприятно се стичаше по шията и гръбнака ѝ, както и по деколтето на широката бялата тениска. Работата по разчитането на древните надписи върху натрошените гранитни плочи отнемаше цялото ѝ време от сутрин до вечер. Пред очите на студентката в пети курс неясните за лаиците символи на гръцките букви, с които пишеха старите асти, приемаха завършен образ и ето – забравени събития от живота на хора, отдавна станали на прах, оживяваха пред нея в реалистични картини. Старши научният сътрудник Андрей Стоянов приближи до тентата с погребално гърне в ръце. Остави го внимателно на масата и каза повече на себе си :

- Стигнахме до погребалната ниша – тук ще пипаме много внимателно, трябва да направим скица на разположението на даровете. Неволно, докато посягаше към погребалната урна, археологът докосна нежната ръка на младата си колежка. Мария усети приятен гъдел по кожата и го погледна през диоптричните си очила: „Ама че интересно – Андрей ми влияе като иглотерапия“ – помисли развеселена тя, а на глас каза:

- Добре старче, тръгвам да скицирам находката – изправи се с грациозна лекота и се отправи с тетрадка в ръка към разкопките, където още двадесетина млади хора почистваха, мереха и описваха намерените артефакти.

Закачката между двамата бе започнала още преди година, когато в началото на четвърти курс в университета Мария започна да посещава лекциите на симпатичния брадат главен асистент. Андрей си бе извоювал име сред студентската общност на кадърен и лесно представящ учебния материал преподавател. Освен това малката граница във възрастта между студенти и лектор отнемаше естествената бариера, която младежите инстинктивно поставяха между себе си и останалите преподаватели. Така и тук, на разкопките, професор Георгиев остави цялата къртовска работа на сплотилия се около Андрей колектив и идваше само да отчете резултатите, до които бяха стигнали. Брадатият археолог знаеше,че цялата отговорност по организацията на работата и снабдяването на колектива зависи само от него, но това не го стряскаше и той се чувстваше в свои води като шеф на младежите.

Хълмът, където се извършваха разкопките, бе обграден от широк дол, в дъното на който ромолеше непресъхващо поточе. Тук местните бяха изградили каменна чешма с три корита, на която прежурените от юлското слънце археолози намираха прохлада и си вземаха прясна вода. Долът като цяло не представляваше интерес в археологическо отношение, затова там не бяха извършвани разкопки.

Андрей погледна тубата за вода и се пресегна за нея. Само че тубата се оказа празна. Археологът я разклати разочарован и се изправи. „Няма нужда да откъсвам хората от обекта. Ще се разтъпча до чешмата“ – рече си и тръгна към гъсталака на дола. Местните овчари бяха оформили стъпала по стръмния бряг и, нарамил тубата, археологът заслиза по импровизираната пътека. Мисълта му си остана горе на поляната и мимолетното докосване до ръката на Мария. „ Има си хас, сега да се влюбя“ – развеселено помисли, когато внезапно кракът му загуби опора и, заедно с лавината от чакъл, Андрей се свлече надолу в пущинака. Къде през глава, къде по гръб и корем, ученият най-накрая се блъсна в дънера на стар дъб и там се спря. Болката, която прониза цялото му тяло го остави в съзнание и само пръстите му конвулсивно се впиха във влажната земя. Тихо стенание се отрони от устните му. Археологът изчака пулсиращата болка в тялото му да позаглъхне и бавно се изправи на колене. При свличането си бе изскубал част от дебелия мъх, който плътно покриваше усоето и пред замъгления му поглед се показа обработена базалтова плоча с неразбираем надпис. Андрей се изправи на крака колебливо, опирайки се с две ръце на грапавия дънер, в който спря драматичното му падане. Погледна надолу и изтръпна – дъбът растеше в пролука в огромна скала, а под нея се отваряше тридесетметрова пропаст. Ако не беше дървото, със сигурност би се пребил! Тубата се белееше долу в храстите. Постепенно идваше на себе си. Дишането му се успокои. Погледна в посоката от която бе паднал и поклати глава, гледайки пътеката високо над главата си: „Истински късмет, че не се натроших докато падам“. Погледът му отново се спря на открилата се плоча. Интерес пламна в очите му и, забравил болката от натъртванията, Андрей се надвеси над камъка. Забърса с ръка остатъците от мъх и пръст, впери поглед в текста и символите. Успя да разчете архаичният текст, който силно го зачуди, символите под него обаче не разбираше. „Чакай – замисли се младият учен – това съм виждал някъде. Къде ли беше?“ Внезапно се сети: „Да, книгата на оня френски авантюрист!“ Преди повече от седем години, тогава все още студент в трети курс, се увличаше много от пътните бележки на чужди пътешественици, минали през Балканите през ХVІІІ-ХІХ век и описали нашите старини, както и някои предания и митове. Тогава, ровейки се из прашните архиви на университетската библиотека, будният младеж попадна на стара протъркана печатна книга, описваща пътешествието на французина Дюси. Същите символи и знаци бе видял точно там, сети се Андрей, какво значеха обаче тъй и не си спомняше.

Археологът се заизкачва бавно към пътеката, подпирайки се с ръце и крака по стръмният яр. Скоро излезе на равното и се дотътри до навеса. Изсипа морното си тяло в сгъваемия стол под навеса и стоически се опитваше да не охка. Трима от студентите се бяха събрали там и обсъждаха оживено последните открития. Мария, която също бе там, погледна внимателно ръководителя на групата, огледа учудено скъсаната фланелка, съдраните и окаляни къси панталони, охлузените колене и лакти и забеляза:

- С мечка ли се бори, или мина през трънака направо?

Андрей я погледна раздразнено :

- За майтап ли станах? Петре, бързо за вода до чешмата! – заповяда той на слаб намусен младеж с дълги коси, закопчани на опашка под синя бейзболна шапка.

- Доообре шефе, ти казваш – Петър с нежелание грабна една от тубите и тръгна бавно към дола.

- И да внимаваш на пътеката, че е хлъзгава! – извика след него раненият в егото си началник.

Мария изкара памук, марли и шишенце с кислородна вода от аптечката за първа помощ и безцеремонно се зае с охлузните рани на нацупения свой преподавател. Андрей се опита да протестира, като обидено голямо дете:

- Остави ме, дребна работа… Ще ми мине като на куче! – тъй като обаче, нежните девичи ръце безкомпромисно се заеха със своята работа, той мъдро реши да не влошава нещата с егото.

- И къде се преби така, като... куче? – чу той суровия глас, идващ от прекрасните устни на сантиметри от лицето му. В отговор потърпевшият изохка, когато напоеният памук мина през охлузената ръка.

Мария с тънкия усет на жена, разбра че човечецът страда повече от нараненото си мъжко честолюбие, отколкото от болка в снагата, поклати глава и продължи мълчаливо с промиването на раните. „По-късно ще си каже всичко“ – поклати глава тя.

Така се и получи. В базовия лагер на експедицията, който се намираше в една страноприемница близо до Малко Търново, студентите ознаменуваха с веселие откритието на деня – непокътна погребална камера, показваща категорично трупоизгарянето при астите. В разгара на купона младата жена изведе подръка омърлушения си преподавател от механата. Докато се разхождаха в късната нощ под звездния небосклон и песента на щурците, ученият разказа да падането си от пътеката. Мария застана пред него и трепереща като преследвана сърна се скри в прегръдките му. Сърцето ѝ за миг спря при мисълта, че в този миг можеше да няма кой да я прегърне, ако съдбата не беше пожалила този луд за вързване в работата си мъж… Вдигна лицето си от гърдите му и го погледна в очите. Андрей не беше виждал по-красиви очи: млади, светли от отразеното в тях нощно небе, влюбени. Влюбени в него… Потърси устните ѝ – топли, изпръхнали от вятъра, но до болка негови… И звездите се помрачиха, щурците млъкнаха, планетата спря да се върти, а във времето, което също беше спряло, стояха прегърнати само тя и той и се целуваха.

Първи от унеса, който ги отнесе се съвзе археологът. Прегърна Мария през раменете и прошепна:

- Там долу намерих надпис… на плоча... беше скрита под мъха и шумата. Мария, трябва да се върна в университета. Веднага...

Студентката, въздъхна потискайки връхлетелите я чувства. Погледна брадатия пръч, който нищо не разбираше от романтика, сети се как бабата на приятелката ѝ от детството пустосваше: „ То пък идни мужэ!“, беше рускиня и така и не се научи да говори правилно български и каза:

- Върви, утре ще се обадя на професора, че си пострадал. Върнал си се в София, за да те види свестен ортопед...

На сутринта Андрей хвана автобус и се върна в столицата. Прибра се в квартирата колкото да вземе душ и веднага се отправи към библиотеката. След дълго търсене в хранилището със стари издания, намери книгата с пътеписи на малко известния Дюсо. Книгата бе подарък на университета от вдовицата на пътешественика през далечната 1911 година и не бе преведена на български. След като бе попаднала в библиотеката, никой повече не ѝ бе обърнал внимание и така до онзи паметен ден, когато младият третокурсник от историческият факултет не попадна на нея.

Френският пътешественик бе обхождал Родопите, Сакар и Странджа в продължение на две години. Както сам споменаваше в началото на книгата, преди години попаднал на стар египетски папирус, задигнат от войниците на Наполеон по време на окупацията на Египет. След като не предизвикал никакъв интерес сред учените египтолози в Париж, ръкописът незнайно как се бе озовал в библиотеката на родния му Нант, където Дюсо попаднал случайно на него, докато разчиствал проядените от мишки рафтове на хранилището към местната библиотека. Сам учил в Сорбоната египтология, бъдещия пътешественик се зачел в попадналия в ръцете му оръфан папирус. Любопитството му растяло с разчитането на всеки следващ йероглиф, изписан от древният хронист. Пред очите му се разкривали свръхестестествени за него сили, които притежавала цивилизация, създадена от боговете, в далечните земи на траките. В края на пътеписа Дюсо бе илюстрирал знаци и фигури, изсечени върху няколко плочи, показани му от местни хора в Странджа. Текстът, съпровождащ илюстрациите, говореше за брътвежите на психично болен човек. Дюсо бълнуваше за прото цивилизация, надарена от боговете с познания по телепатия, телекинеза и всички съпътстващи явления. Част от прерисуваните знаци подсказваха безумната идея, за връзки с други екзо планети и редовни преходи до там и обратно. Дюсо заявяваше, че смята да предприеме второ пътешествие до Странджа с цел – разкриване на загадките на тази цивилизация.

Андрей откъсна поглед от книгата и поклати глава. Дали човекът бе луд с прекалено развинтена фантазия, или бе попаднал на същата тази плоча, която намери на Голямо Градище? Археологът реши, че трябва да отиде до родния град на Дюсо, за да получи информация от първа ръка. Успя да изнамери наследниците на стария пътешественик чрез интернет, но от тях само внучката живееше в родната му къща. „Ако има оставен архив, ще е точно там“ – мислеше Андрей, докато си поръчваше самолетен билет до летище Орли.

Следната неделя, археологът бе вече на гости при внучката на Дюсо в Нант, Франция. Мадлен, както се казваше младата французойка, работеше като гид в местния музей и не бе в особен възторг от налудничевите според нея занимания на дядо си, който покрай своите пътешествия бе оставил семейството си разорено и без пари. С нежелание сподели семейната история за загадъчното изчезване на своя дядо в дивата според нея ориенталска България. Последното известие за Дюсо бе пристигнало на 10.09.1912 с писмо от френския консул в София , което в български превод гласеше:

„Уважаема г-жо Дюсо, с огромно съжаление трябва да ви известя , че уважамият Ви съпруг г-н Дюсо изчезна безследно в планината Странджа, находяща се в царство България и всички усилия на местните власти за неговото издирване завършиха неуспешно. Приемете нашите искрени съболезнования: Рошел, консул на Републиката“. Нямаше запазени нито писма, нито лични записки от старият авантюрист. Дюсо бе изчезнал вдън земя.

Андрей се върна в София разочарован и отчаян. „Какво бе намерил? Какви фантасмагории бе написал Дюсо?“ питаше се в безизходица той.

Следващия месец младият учен събра всички възможни материали по случая. Върна се обратно на разкопките на храмовият комплекс, за да копира надписа от плочата . Научният колектив приключваше работа на обекта и обобщаваше резултатите от разкопките. Вървяха заключителните консервиращи дейности. Андрей бе посрещнат с въодушевление от студентите, които организираха тържество за посрещането на любимия преподавател. Мария успя да го откъсне от всеобщото внимание едва късно вечерта. След приятелска целувка и платонична прегръдка които размениха, започнаха и неизбежните въпроси. Ученият разказа на младото момиче за главоблъсканицата в която бе попаднал . Мария поклати глава:

- Трудно ще се справиш сам, аз ще ти помогна. Тук на терена вече нищо не ме задържа. След три дни всички си тръгваме.

Прибраха се в София със старото пежо на археолога и ден по-късно, привели глава до глава, прецизно превеждаха текста от плочата. Скоро стигнаха до заключението, че текстът звучи доста необичайно за стила на онези стари времена. Не бе хвалебствие към познатите богове, не бе и трактат за някой от ранните владетели на траките. Всъщност надписът буквално се превеждаше така :

„ О всемогъща Богиньо, ти която донесе познанието на хората, бъди благословена! Тук почиват знанията, за които простосмъртният не е достоен. Дано бъдещите поколения , които открият пътя към звездите, оценят твоите дарове!

Ти, който четеш този надпис знай: Аз, Залмоксис, жрец на народа, скрих от хората този дар на Древните, поради злото, що ни сполетя от алчността човешка.“

Следваха поредица символи и знаци, показващи стилизирана човешка фигура с котешка глава, гледаща към слънце змия, която влиза в дупка и струя от вода, последвани от заклинателни руни.

Мария и Андрей се спогледаха.

- Залмоксис! Един от най-интересните хора живели по това време. Въпросителните около неговата личност и учението, което е проповядвал за безсмъртието, продължават да мъчат учените, занимаващи се с древната история. Знаеш ли, според Страбон Залмоксис е практикувал посветителен ритуал, свързан с подземното жилище или с пещерата. Там Залмоксис прекарва три години и се връща отново на четвъртата, за да накара траките да повярват в учението му за безсмъртието . Значи това е търсил стария Дюси. Как ли е надушил тези символи и техния смисъл? Явно има втори надпис. Дали е прав за тези измишльотини – телепатия, телекинеза ... нещо ми звучи налудничаво това.

Мария погледна замислено към листа с копираните символи:

- Знаеш ли, в планината местните говорят: има сказание, че тук е погребана богинята-котка Бастет. За мен това са врели некипели, ама знае ли човек...

- Не знам – отвърна умислено учения – ще се наложи да проверим на място.

06 Януари 2017г.