Новото начало (Пролог)

ПРОЛОГ

Старият жрец вдигна към бледия пламък на глинената лампа поредния свитък и присви отслабналите си очи към текста, с който отправяше послание към бъдещите поколения. Докато четеше, огромната му сянка се гърчеше зад гърба му на стената на пещерната зала, в синхрон с разлюлявания при прелистването на папирусите пламък. „Това е, всичко съм казал“ – помисли си удовлетворен старецът и стана с пъшкане, подпирайки се на дървеното писалище . Взе глиненият светилник и излезе от издълбаното в скалата помещение, тътрейки бавно нозе към залата на боговете. Сенките по стените и свода на прохода бързо се сгъстяваха зад него и се стопяваха в непрогледния мрак на подземното жилище.

Залмоксис бе достигнал достолепна възраст. Отдавна, много отдавна бе открил портала към света на безсмъртните. Тогава все още не разбираше значението на даровете, получени лично от Бастет Покровителката. Сега, в залеза на своя бурен живот като учител и просветител първо на астите, а след това на гетите и всички траки, бе разбрал истината, че повечето от хората не са готови за даровете на Боговете. Препятствията, които бе поставил в пещерата, щяха да спрат случайните посетители, в това бе сигурен. Други съмнения глождеха мисълта му: „Дали поколенията след нас ще бъдат достойни за познанията, до които се докоснах. Бремето на познанието и отговорността към бъдещето на хората тежат все повече на плещите ми“.

Старецът стигна до вратата на залата на знанието и влезе. Каменният блок безшумно скри отвора зад него. Залмоксис стигна до саркофага и се загледа във висящия в него жезъл. Мека призрачна светлина освети дълбоките бръчки на лицето му: „Всички достойни хора изпратих вече в света на безсмъртието. Време е да се присъединя към тях.“ Вдигна жезъла и натисна сферата, гравирана на него. След това го пусна обратно в саркофага. Неземна, бледа светлина, излъчвана от жезъла, освети залата. Нямаше намерене да се връща обратно в този жесток и грешен свят, изпълнен с първично насилие и алчност. Погледна с благодарност към приближаващата се към него планета и протегна ръце към новият свят, който го очакваше...

***

В архива на университетската библиотека бе пусто и тихо. Изведнъж прошумоляването на разлистени страници наруши идиличната тишина. Виновник за този шум бе сравнително млад мъж, напълно вглъбен в текста, който четеше. Андрей прелистваше книга от началото на ХХ век – пътепис на френския пътешественик Дюсо. Авантюристът Дюсо бе обикалял по Странджа и Родопите, привлечен от историите за непозната мегалитна цивилизация, с хилядолетия по-стара от тази на елините. За тази цивилизация в своите трудове бе споменал Платон, който я наричаше Атлантида .

За хората, познаващи младшия научен сътрудник и археолог при БАН Андрей Стоянов, би било истинска загадка, защо вместо да ръководи поверените му от професор Григоров разкопки на тракийското светилище на връх Голямо Градище при Малко Търново, Андрей стоеше като истукан, зачетен в книга в безлюдната през лятото университетска библиотека. Преди два месеца само, след много тичане и молби, професорът и неговият екип успяха да измолят от Министерството извънбюджетни средства за спасителни археологически разкопки на открития преди година мегалитен комплекс от ІІ хил. пр. Хр. в Странджа. Малък бе бюджетът, отпуснат от министерството за този обект, а и лятото, когато бяха кампаниите по разкопките, не стигаше да се свърши много. Освен това Андрей бе прекалено съвестен, за да изостави така безотговорно екипа си, работещ на разкопките. Тази странна за младия археолог постъпка събуди, меко казано, недоумение сред колегите и познатите му.

06 Януари 2017