ЗАВЕТЪТ НА ХРАБРИЯ МОНАХ
Бе средата на знойното лято, но вместо да играе навън с другите деца, Митко седеше сам вкъщи. Всъщност не бе сам, а под грижите на батко си Влади, който на своите 14 години гледаше на вмененото му задължение като на незаслужено наказание. Преди ден само, по-малкият брат се разболя от летен грип, вдигна температура и се наложи да „пази леглото“, както се бе изразила майка им. Баткото излизаше час през час на балкона на апартамента, за да поглежда към футболното игрище пред блока, където приятелите му ритаха топка и разпалените им възгласи огласяваха квартала. Митко виждаше душевната борба, която водеше брат му със съвестта си, накрая го съжали и каза:
– Бате, аз съм по-добре. Слез при момчетата, ако искаш.
– Ама мама и тате после ще ми се карат, че не съм те наглеждал – двоумеше се Влади. А пък така му се играеше с приятелите...
– Няма как да разберат, аз няма да те издам – чистосърдечно заяви по-малкият брат.
„Гооол!“ – чу се дружен вик откъм игрището. Баткото не издържа на изкушението и припряно заобува кецовете си:
– Ще взема телефона със себе си. Ако ти дотрябвам, ми се обади – добави, докато трескаво отключваше входната врата.
Останал сам в апартамента, Митко се зачуди, с какво да запълни времето си. Спомни си, че в хола са наскоро купените учебници на батко му. Стана от леглото и се надвеси над подредения куп книги и пособия за осми клас. Погледна любопитно атласа по география, разлисти историята и ги постави на страна. Пред погледа му попадна учебника по литература. Митко го взе със себе си и се върна в леглото.
Отвори наслуки книгата и прочете заглавието в началото на страницата, на която случайно попадна: „За буквите“ от Черноризец Храбър. Зачете текста и постепенно се вживя в пламенния разказ на автора. Имаше много трудни думи, останали от онези стари времена, та му се налагаше постоянно да поглежда към речника с пояснения, но това не го отказа от четенето. В детското му въображение изплува картина на полутъмната килия, в която под мъждукащата светлина на свещ, монах в черни одежди скърца с гъшето си перо по пергамент и дописва последните редове: „Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време. Така братя, Бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт и поколение, сега и винаги в безкрайните векове…“ –
Учебникът полека се изхлузи и падна от ръцете на неусетно заспалото момче.
Изведнъж, Митко се озова пред комплекс от сгради, който много му заприлича на Рилския манастир, където бе ходил миналото лято с родителите и батко си. „Как попаднах тук?“ – помисли си учуден и тръгна към отворените двукрили манастирски порти. Пред погледа му се възправи фасадата на голяма църква с бляскави кръгли кубета. Околовръст нея забеляза наредени едноетажни постройки със сламени покриви. „Явно това са килиите на монасите и стопанските постройки към манастира “ – заключи момчето. Поколеба се накъде да тръгне, накрая реши и влезе в църквата. Тук нямаше жива душа, единствено строгите, изпити лица на светии със златни нимби го наблюдаваха от изписаните стени. Митко се обърна да излиза, когато от слабо осветения от свещите олтар дочу тих глас:
– Добре дошъл, млади човече от бъдещето!
Митко се обърна изненадан. Впери очи в посоката, откъдето бе дошъл поздрава и чак сега забеляза изправилия се пред олтара силует. Пристъпи обратно в храма и изгледа непознатия с интерес. Към него се приближи висок, строен мъж, облечен в черно расо, на годините на баща му с дълга коса и брада. На гърдите му висеше дървен кръст, а в скръстените си ръце държеше свитък. „Авторът на съчинението „За буквите“!“ – блесна като светкавица прозрението в ума му.
– Ти си Черноризец Храбър! – констатира на глас момчето.
– Позна ме – каза тихо монахът.
– Но как попаднах тук, в твоето време? – запита Митко.
– Ти ме повика в съня си – и ето ме тук.
– Да, спомням си. Когато стигнах до края на разказа ти, останах с впечатление, че не си довършил съчинението си. Там казваш, че: „Има и други отговори, които другаде ще кажем.“ – цитира по памет момчето – но до нас не са достигнали други твои творби. За това си помислих, че ако те срещна, може би ще науча тези отговори? – примоли се Митко.
– Добре, ще ти разкажа. Константин Философ и брат му Методий бяха сътворили вече нашата азбука, когато с благословията на българския княз Борис се създаде в този манастир първата школа, в която млади свещеници се учеха да пишат и творят на родния си език с новата писменост. И аз бях един от тях. Но не мина много време и василевсът на ромеите реши да изпрати двамата наши първоучители с мисия при моравския княз Ростислав. По този начин той постигна две свои цели. Първата я знаят всички – да ограничи влиянието на краля на франките и католическите свещеници върху западните славянски племена. А втората, скрита цел, бе да задуши новосъздадената писменост на българите, още в нейния зародиш. Както знаем от историята, незавидна е съдбата на народ без писмен език и рано или късно той бива претопяван от големите си съседи. За нещастие, в навечерието на отпътуването ни, аз заболях тежко и се наложи да остана тук. След заминаването на нашите първоучители в манастира се настаниха духовници ромеи и наченаха гонение срещу новата писменост. Уж се бяха обрекли на Господа наш, а не се побояха да изгорят Божиите текстове… Аз възнегодувах срещу тази неправда и написах съчинението си „О писменех“. То бе в отговор на отправените към азбуката ни и нейните създатели злостни нападки. Игуменът забрани на монасите славяни да служат от требниците, написани с пригодената към езика ни нова писменост. Тогава повечето от братята напуснаха манастира и се отправиха към столицата Плиска. По един от тях, Ангеларий се казваше, изпратих на княз Борис съчинението си. Така то видя бял свят и стигна до вас, нашите потомци – замълча монахът.
– А после какво се случи? – запита нетърпеливо Митко.
– След това, започнах да пиша второ съчинение, което нарекох „Завет към нашите потомци“. Напътствие и повеля, да пазят те и развиват нашето „азъ буки”, че е на крехка възраст то и като едно малко детенце, се нуждае от любов и грижи докато укрепне. Защото няма народностна идентичност там, където царуват невежество и духовна пустота. После умрях и… не можах да довърша мисията си на този свят.
– Как така умря? Та ти си по-млад от татко дори – учуди се Митко – Моля те, кажи ми какво стана със „Завета“?
– Явно е писано на теб, едно дете, да разкажа своите патила – рече монахът и след кратък размисъл продължи – След като научи, че продължавам да защитавам правото на живот на новата ни азбука, игуменът много се ядоса. Бях наказан да гледам как току-що написаният ми разказ умира в пламъците на огъня. Но мина малко време и до нас достигна блага вест от Рим за извоюваното от Константин Философ право, славяните да славят Бог на собствения си език. Сам папа Адриан ІІ бе осветил Богослужебните книги написани с новата азбука. О, каква светла радост бе за мен това признание! Окрилен, реших да напиша отново „Завета“ и когато се заех с тази тъй важна задача, свещениците ромеи ме отровиха. Заровиха ме в безименен гроб и никой не опя моите кости. От тогава духът ми обитава този манастир и търси справедливост.
– Черноризец Храбър, та ти си герой! Твоето име се помни и тачи до ден днешен, наред с имената на първоучителите братята Кирил и Методий и останалите наши просветители! Българските деца изучават твоето съчинение „За буквите“ в училище , а нашата азбука не само оцеля, ние я дадохме и на други народи и днес милиони хора по света я ползват. Така, че справедливостта възтържествува и духът ти трябва да намери своето успокоение – завърши разпалено своята реч Митко.
– Благодаря ти, момче, твоите искрени слова утешиха душата ми. Искам да ти дам за спомен тaзи плочка, изработена от мен и осветена от Константин Философ в този манастир – монахът извади от диплите на черното си расо малка дървена плочица с нанизана връвчица и я постави в отворената шепа на Митко - Остани си със здраве… – изведнъж монахът и манастирът се стопиха пред взора му.
Усети, че някой разтърсва рамото му и изведнъж се намери отново в леглото си. До слуха му достигна познат глас:
– Митко, събуди се, братче! Добре ли си? – отвори очи и видя загриженото лице на Влади над себе си – Ех, че ме изплаши с твоето бълнуване! Говореше насън с някакъв монах и… А, взел си учебника ми по литература. Интересен ли е? – попита по-голямото момче.
– И представа нямаш колко е интересен, батко! – усмихна се Митко, изчака батко си да излезе от стаята и отвори стиснатата си шепа. В дланта му лежеше дървена плочица, на която бяха изписани буквите от нашата азбука.
Край
"Заветът на храбрия монах" - разказ от Николай Гешев. Отличен с втора награда за проза на национален конкурс „Славянската духовност – културен код на българската национална идентичност“ през 2019 година, по случай 120 години от основаването на Славянско дружество в България.